— Значи искате да кажете, че когато е заминал на последното пътуване, Тери е взимал хапчета, които би трябвало да са поддържали живота му, но всъщност те не са имали никакво действие. В известен смисъл всъщност са го убивали.
— Точно така.
— Откъде са тези хапчета?
— Шишенцата са от аптеката на болницата. Но може да са ги подменили навсякъде.
Тя замълча и ме остави да смеля отговора й.
— Какви са намеренията на доктор Хансън?
— Каза, че нямал друг избор. Ако подмяната е станала в болницата, трябвало да разбере. Може да са застрашени други пациенти.
— Едва ли. Нали са подменени две различни лекарства. Това означава, че най-вероятно се е случило извън болницата. След като са стигнали при Тери.
— Знам. И той така каза. Щял да съобщи на властите. Бил длъжен. Но не знам нито на кого ще съобщи, нито какви мерки ще вземат. Болницата е в Лос Анджелис, а Тери умря на яхтата си на четирийсет километра от брега на Сан Диего. Не знам кой ще…
— Сигурно делото първо ще отиде в бреговата охрана и после ще бъде пренасочено към ФБР. Накрая. Но това ще отнеме няколко дни. Можете да ускорите нещата, ако още сега се обадите в Бюрото. Не разбирам защо вместо с тях, разговаряте с мен.
— Не мога. Поне засега.
— Защо? Естествено, че можете. Не биваше да се обръщате към мен. Съобщете в Бюрото, свържете се с хората, с които е работил. Те ще се заемат веднага, Грасиела. Убеден съм.
Тя се изправи, отиде до плъзгащата се врата и погледна навън. Беше един от ония дни, в които смогът е толкова гъст, че като че ли може да се възпламени.
— Вие сте били детектив. Помислете. Някой е убил Тери. Не може да е случайна подмяна — не и на две различни лекарства от две различни шишенца. Направено е нарочно. Тогава следващият въпрос е кой е имал достъп до лекарствата му. Кой е имал мотив? Първо ще се сетят за мен и може да престанат да търсят по-нататък. Имам две деца. Не мога да рискувам.
Грасиела се обърна и ме погледна.
— А аз не съм го направила.
— Какъв мотив?
— Първо, пари. Когато работеше в Бюрото, му бяха направили застраховка живот.
— Първо ли? Това означава ли, че има и второ?
Тя сведе поглед към пода.
— Аз обичах мъжа си. Но имахме проблеми. През последните няколко седмици той спеше на яхтата. Сигурно тъкмо затова се е съгласил да приеме толкова дълъг ангажимент. Обикновено правеше еднодневни пътувания.
— Какви проблеми, Грасиела? Ако ще се занимавам със случая, трябва да знам.
Тя сви рамене, като че ли не знаеше отговора, ала после отвърна:
— Живеехме на остров и на мен вече не ми харесваше. Струва ми се, не е голяма тайна, че исках да се върнем на континента. Проблемът беше, че заради работата си в Бюрото, той се боеше за децата ни. Боеше се от света. Искаше да защити децата от света. Аз исках друго — да видят света и да се подготвят за него.
— Това ли беше всичко?
— Имаше и други неща. Не бях доволна, че продължаваше да работи по различни следствия.
Изправих се и се приближих до нея. Отворих вратата, за да освежа въздуха. И разбрах, че е трябвало да го направя още на влизане. Вътре миришеше на вкиснато. Бях отсъствал две седмици.
— Какви следствия?
— Той беше като вас. Преследваха го някогашните му дела. Имаше папки, цели кашони с папки на яхтата.
Бях ходил на тази яхта много отдавна. На носа имаше каюта, която Маккейлъб беше превърнал в кабинет. Спомних си, че бях видял кашоните на горното легло.
— Тери дълго се опитваше да крие от мен, но накрая стана явно и престанахме да се преструваме. През последните няколко месеца често ходеше на континента. Когато нямаше клиенти. Това стана причина да се караме и той твърдеше, че просто не може да се откаже.
— Следствието само едно ли беше, или имаше повече?
— Не знам. Никога не ми е казвал точно върху какво работи и аз никога не съм го питала. Не ме интересуваше. Исках само да престане. Исках да прекарва повече време с децата. А не с ония хора.
— С кои хора?
— Хората, които толкова го интересуваха — убийците и техните жертви. Семействата им. Те му бяха станали фиксидея. Понякога си мисля, че бяха по-важни за него от нас.
Докато изричаше последните думи, Грасиела се взираше навън. Когато бях отворил вратата, бях пуснал и рева на автомобилния трафик. От магистралата под къщата се носеше шум като далечни овации на арена, на която игрите никога не свършват. Отворих вратата докрай и излязох на верандата. Погледнах храсталаците и се замислих за битката на живот и смърт, която преди година се бе водила тук. Бях останал жив, за да установя, че също като Тери Маккейлъб, и аз съм баща. През изтеклите оттогава месеци се бях научил да откривам в очите на дъщеря си онова, което Тери веднъж ми беше казал, че вижда в очите на своята дъщеря. Знаех го, защото той ми го бе обяснил. Затова му бях длъжник.