— Искаме да знаем какво правите тук, господин Бош. И никъде няма да мръднете, докато не получим каквото искаме.
Имитирах позата й, като също се наведох напред. Лицата ни бяха само на две педи едно от друго.
— Вашият човек на пропуска ми взе разрешителното. Сигурен съм, че сте го видели и знаете какво правя. Работя по случай. Който е поверителен.
Зиго се върна в караваната. Бе нисък и набит, сигурно едва се вместваше в изискванията на Бюрото. Косата му беше подстригана късо като на военен. Носеше папката на Тери Маккейлъб за изчезналите мъже. Знаех, че вътре са снимките, които бях принтирал от компютъра на Тери. Зиго остави папката пред Дей и тя я разтвори. Най-отгоре бе снимката на старата лодка. Дей я вдигна и я плъзна към мен.
— Откъде я взехте?
— Това е поверително.
— За кого работите?
— Това е поверително.
Тя прелисти снимките, стигна до онази, която Тери тайно беше направил на Шанди, и ми я показа.
— Кой е този човек?
— Не съм сигурен, обаче ми се струва, че е отдавна изчезналият Робърт Бакъс.
— Какво?! — възкликна Уолинг.
Тя протегна ръка, измъкна снимката от пръстите на Дей и напрегнато се взря в нея. После въздъхна:
— Боже Господи!
Изправи се и отиде със снимката до кухненския плот. Остави я и продължи вторачено да я гледа.
— Рейчъл? — повика я Дей. — Не казвай нищо повече.
Тя се върна към папката и пръсна другите снимки на Шанди върху масата. След това вдигна очи към мен. В тях бушуваха пламъци.
— Къде направихте тези снимки?
— Не съм ги правил аз.
— Тогава кой? И не ми казвайте пак, че е поверително, Бош, иначе ще се озовете в дълбока тъмна дупка, докато не престане да е поверително. Това е последната ви възможност.
И преди бях попадал в една от дълбоките тъмни дупки на ФБР. Знаех, че ако се наложи, мога да издържа. Всъщност обаче исках да помогна. Знаех, че трябва да помогна. Трябваше да уравновеся това желание с най-доброто за Грасиела Маккейлъб. Имах клиентка и трябваше да я пазя.
— Вижте какво — казах. — Искам да ви помогна. Искам и вие да ми помогнете. Позволете ми да се обадя по телефона и да видя дали ще ме освободят от условието за поверителност. Как ви се струва това?
— Трябва ли ви телефон?
— Имам. Само не знам дали ще работи тук.
— Ще работи. Инсталирахме ретранслатор.
— Чудесно. Мислите за всичко.
— Обадете се.
— Трябва да остана сам.
— Тогава ще ви оставим тук. Пет минути, господин Бош.
Пак ме наричаше „господин Бош“. И това беше напредък.
— Всъщност предпочитам вие да чакате тук, докато аз се поразходя в пустинята. Така ще съм по-спокоен.
— Както искате. Само го направете.
Оставих Рейчъл да стои до плота, вперила поглед в снимката, и Дей на масата, загледана в папката. Изведоха ме от караваната в откритата пустиня до импровизираната хеликоптерна площадка. Зиго спря и ме остави да продължа сам. Запали цигара, без да откъсва очи от мен. Извадих мобифона си и погледнах екрана, показващ последните ми десет разговора. Избрах номера на Бъди Локридж и го набрах. Знаех, че има голяма вероятност да го намеря, защото телефонът му бе мобилен.
— Да?
Гласът му ми се стори нещо различен.
— Бъди, ти ли си?
— Да. Кой е?
— Бош. Къде си?
— В леглото, мой човек. Вечно ме сварваш в леглото.
Погледнах си часовника. Минаваше обяд.
— Е, ставай. Възлагам ти работа.
Гласът му моментално показа, че се е разсънил.
— Вече станах. Какво искаш да направя?
Опитах се бързо да измисля план. От една страна, се ядосвах сам на себе си, задето не бях взел компютъра на Маккейлъб, обаче, от друга, знаех, че ако го бях взел, сега щеше да е в ръцете на Бюрото и нямаше да ми е от голяма полза.
— Искам колкото може по-бързо да идеш на „Преследваща вълна“. Всъщност вземи хеликоптер, после ще ти платя. Само иди там и се качи на яхтата.
— Няма проблем. И после?
— Включи лаптопа на Тери и отвори снимките. Принтирай анфаса и профилите на Шанди. Ще го направиш ли?
— Да, обаче мислех, че вече си ги принтирал…
— Знам, Бъди, искам пак да го направиш. Принтирай ги, после прегледай кашоните с папките на горното легло. Забравих в кой кашон беше, обаче има папка за човек на име Робърт Бакъс. Това е…
— Поета, да, знам го.
„Естествено, че го знаеш“ — едва не казах гласно.
— Добре, хубаво. Вземи папката и снимките и ги донеси в Лас Вегас.
— Във Вегас ли? Нали отиваше в Сан Франциско?
За миг се обърках, но после си спомних, че го бях излъгал, за да го отклоня от следите си.
— Отказах се. Донеси всичко в Лас Вегас, настани се в хотел и чакай да ти се обадя. Гледай мобифонът ти да е зареден. И не ми звъни, аз ще те потърся.