— Защо да не ти се обадя, когато пристигна?
— Защото след двайсет минути тоя мобифон може да не в мен. Размърдай се, Бъди.
— Ще ми платиш за всичко това, нали?
— Ще ти платя. Ще ти платя и за изгубеното време. На хонорар си, Бъди, затова се размърдай.
— Добре, тръгвам. Нали знаеш, след двайсет минути има ферибот. Мога да го взема и да ти спестя куп пари.
— Вземи хеликоптер. Ще стигнеш един час по-рано от ферибота. Имам нужда от тоя час.
— Дадено, мой човек, тичам.
— А, Бъди? И не казвай на никого къде отиваш и какво правиш.
— Ясно.
Той затвори и аз погледнах Зиго преди да изключа. Агентът си бе сложил тъмни очила, но изглежда, ме наблюдаваше. Престорих се, че сигналът е прекъснал, и извиках няколко пъти „ало“. После затворих мобифона, пак го отворих и набрах номера на Грасиела. Имах късмет. Беше си вкъщи и отговори.
— Грасиела, обажда се Хари. Случват се някои неща и имам нужда от твоето разрешение да разговарям с ФБР за смъртта на Тери и моето следствие.
— С ФБР ли? Хари, казах ти, че не мога направо да се обърна към тях. Едва когато…
— Аз не съм се обърнал към тях. Те дойдоха при мен. Намирам се в пустинята, Грасиела. Нещата, които открих, ме доведоха тук и ФБР вече бяха на мястото. Смятам, че спокойно мога да им разкажа всичко. Човекът, когото търсят тук, е убил Тери. И смятам, че трябва да поговоря с тях, да им обясня какво съм намерил. Това може да им помогне да заловят тоя тип.
— Кой е той?
— Робърт Бакъс. Чувала ли си това име? Тери споменавал ли го е?
Тя се замисли.
— Едва ли. Кой е той?
— Човек, с когото мъжът ти е работил.
— Агент ли?
— Да. Оня, на когото викаха Поета. Чувала ли си Тери да говори за Поета?
— Да, много отдавна. Искам да кажа, преди три-четири години. Спомням си, че беше разстроен, защото онзи трябвало да е мъртъв, но изглеждало, че не е. Нещо такова.
Сигурно по онова време Бакъс се бе появил в Амстердам. Тери навярно тъкмо е бил получил вътрешните сведения за Разследването.
— И оттогава нищо, така ли?
— Не, не си спомням нищо.
— Добре, Грасиела. Е, какво мислиш? Не мога да разговарям с тях, ако не ми разрешиш. Според мен няма опасност.
— Тогава го направи, щом смяташ, че ще помогне.
— Това означава, че скоро ще се появят. Агенти от ФБР. Сигурно ще закарат „Преследваща вълна“ на континента, за да я обискират.
— Защо?
— За улики. Оня тип е бил на яхтата. Първо като клиент, после се е върнал и тайно се е качил на борда. И тогава е подменил лекарствата.
— Божичко!
— Ще дойдат и в къщата. Ще искат да разговарят с теб. Просто бъди откровена, Грасиела. Кажи им всичко. Не крий нищо и всичко ще е наред.
— Сигурен ли си, Хари?
— Да, сигурен съм. Значи си съгласна, така ли?
— Съгласна съм.
Сбогувах се и затворих. Докато се връщах при Зиго, отново отворих мобифона и набрах домашния си номер. После изключих и повторих процеса още девет пъти, за да изтрия разговорите с Бъди Локридж и Грасиела Маккейлъб. Ако нещата в караваната отидеха на зле и Дей поискаше да узнае на кого съм се обаждал, нямаше дай е лесно. Нямаше да научи нищо от моя мобифон. Щеше дай се наложи да се обърне към телефонната компания — със съдебна заповед.
Докато се приближавах, Зиго видя какво правя, усмихна се и поклати глава.
— Знаеш ли, Бош, ако искахме да научим телефонните ти номера, щяхме да ги засечем по въздуха.
— Наистина ли?
— Наистина, стига да искахме.
— Леле, вие наистина сте адски печени. Зиго ме изгледа над слънчевите си очила.
— Не се дръж като тъпанар, Бош. След време започва да втръсва.
— Е, ти би трябвало да го знаеш по-добре.
Глава 19
Зиго ме заведе в караваната без повече приказки. Агент Дей чакаше на масата. Рейчъл Уолинг стоеше до плота. Спокойно си седнах на мястото и погледнах Дей.
— Как мина? — любезно попита тя.
— Добре. Моята клиентка ми позволи да разговарям с вас. Обаче това няма да е монолог. Ще направим размяна. Аз отговарям на вашите въпроси, вие — на моите.
Дей поклати глава.
— Е, няма да стане така. Това е следствие на ФБР. Не разменяме информация с аматьори.
— Искате да кажете, че съм аматьор ли? Нося ви снимка на отдавна изчезналия Робърт Бакъс и съм аматьор?
Усетих движение и погледнах Рейчъл. Тя бе вдигнала ръка пред устата си, за да скрие усмивката си. Когато забеляза, че я наблюдавам, се обърна към плота и се престори, че пак се вторачва в снимката на Бакъс.
— Та ние дори не знаем дали наистина е Бакъс — възрази Дей. — Имате снимка на мъж с брада, шапка и тъмни очила. Може да е всеки.
— А може и да е човекът, който би трябвало да е мъртъв, обаче кой знае как преди няколко години е успял да убие петима души в Амстердам, а сега и шестима мъже тук. Или са повече от шестимата, изброени във вестника?