Грасиела излезе след мен.
— Ще го направите ли заради мен? Вярвам в думите на съпруга ми за вас. Вярвам, че можете да ми помогнете, да помогнете и на него.
А може би и на себе си, помислих си аз, ала не го казах. Вместо това вперих очи в магистралата и видях слънцето, отразено в предните стъкла на минаващите през прохода коли. Все едно ме зяпаха хиляди сребристи очи.
— Да — отвърнах. — Поне ще опитам.
Глава 4
Първият ми разговор беше на кея Кабрильо в Сан Педро. Винаги съм обичал да слизам дотам, но рядко го правя. Не знаем защо. Това е едно от нещата, за които забравяш, докато не ги направиш пак и не си спомниш, че ти харесват. За пръв път отидох там като шестнайсетгодишен беглец от къщи. Слязох на кейовете в Сан Педро и дни наред си правех татуировки и гледах как пристигат риболовните кораби. Нощем спях в един отключен влекач — „Роузбъд“. Докато началникът на пристанището не ме хвана и не ме пратиха при приемните ми родители.
Кеят Кабрильо се беше променил. Това не бяха товарните докове, където се бях озовал преди толкова много години. Сега там приставаха платноходки. Стотици мачти се издигаха зад заключените портали като гора след пожар. Зад тях имаше моторни яхти, много от които струваха милиони долари.
Други не. Яхтата на Бъди Локридж не бе плаващ замък. Локридж, за когото ми разказа Грасиела Маккейлъб, беше съдружник на съпруга й и негов най-близък приятел накрая. Живееше на десетметрова платноходна яхта, която изглеждаше така, все едно на палубата й е отрупано съдържанието на осемнайсетметров кораб. Вехтория, не заради самата яхта, а заради начина, по който се грижеха за нея. Ако Локридж живееше в къща, на двора щеше да има коли на труп-чета, а вътре — купища стари вестници.
Той беше отворил вратата дистанционно и сега се появи от каютата по шорти, сандали и тениска, носена и прана толкова много пъти, че надписът на гърдите не се четеше. Грасиела му се бе обадила, за да го предупреди. Локридж знаеше, че искам да разговарям с него, но не и точно за какво.
— Е, Грасиела каза, че разследвате смъртта на Тери — започна той, когато слезе на кея. — За нещо като застрахователно разследване ли става дума?
— Да, така да се каже.
— Частен детектив ли сте, или нещо подобно?
— Нещо подобно, да.
Локридж поиска някакъв документ и аз му показах ламинирана карта, която ми бяха пратили от Сакраменто. Когато прочете истинското ми малко име, той иронично повдигна вежди.
— Йеронимус Бош. Като оня шантав художник, а?
Рядко се случваше някой да познае името. Това ми подсказа нещо за Бъди Локридж.
— Някои казват, че бил шантав. Други смятат, че точно е предсказвал бъдещето.
Картата, изглежда, го задоволи и той заяви, че сме можели да поговорим на яхтата му или да се разходим до бакалията за по чаша кафе. Исках да надникна в дома му — такава беше следствената ми стратегия, — обаче не исках да е прекалено очевидно, затова отговорих, че няма да ми е излишен малко кофеин.
Пристанищната бакалия се намираше на пет минути път по кея. Докато вървяхме, водехме общ разговор и през повечето време слушах Бъди да се оплаква от изобразяването си във филма, вдъхновен от сърдечната трансплантация на Маккейлъб и издирването на убиеца на донора му.
— Платили са ти, нали? — попитах, след като той млъкна.
— Да, обаче това не е най-важното.
— Напротив. Влагаш парите в банката и забравяш за останалото. Това е само филм.
Пред бакалията имаше няколко маси и столове и седнахме. Локридж започна да ми задава въпроси, преди аз да получа тази възможност. Оставих го да си каже приказката. Смятах го за изключително важен елемент в разследването си, тъй като познаваше Тери Маккейлъб и беше един от двамата свидетели на смъртта му. Исках да се почувства спокойно в мое присъствие, затова го оставих да ме разпитва.
— И с какво си се занимавал? — попита той. — Ченге ли си бил?
— Почти трийсет години. В полицейското управление на Лос Анджелис. Половината от това време работих в отдел „Убийства“.
— Убийства значи, а? Познаваше ли Терора?
— Моля?
— Искам да кажа, Тери. Виках му Терора.
— Защо?
— Не знам. Просто така му виках. На всички измислям прякори, Тери лично беше виждал световния терор, нали разбираш какво искам да кажа? Виках му Терора.
— Ами аз? Какъв ще е моят прякор?
— Ти…
Той ме погледна като скулптор, измерващ гранитен блок.
— Хм, ти си Хари Куфара.
— Защо?
— Защото си малко смачкан, като че излизаш от куфар.