Глава 22
Бакъс видя Рейчъл да потегля от страничния паркинг на ФБР с тъмносиня краун-виктория. Тя зави наляво по Чарлстън и се насочи към Лас Вегас Булевард. Той седеше зад волана на форд „Мустанг“, модел 97-а година, с регистрационни номера от Юта. Беше я взел от човек на име Илайджа Уилоус, конто вече нямаше нужда от нея. Погледът му се откъсна от автомобила на Рейчъл и обходи улицата в търсене на движение.
От офиссградата до ФБР в движението се включи гранд ам с двама пътници. Потегли в същата посока като Рейчъл.
— Първият — каза си Бакъс.
Изчака и видя тъмносин ван с тройна антена да излиза от паркинга на ФБР и да завива надясно по Чарлстън в обратната посока. Последва го втори гранд ам.
— А ето ги втория и третия.
Знаеше, че това се нарича наблюдение тип „небесна птица“. Едната кола поддържаше визуална връзка, докато обектът се следеше със сателит. Независимо дали го знаеше, Рейчьл шофираше кола с джипиес предавател.
Бакъс нямаше нищо против. Пак можеше да я проследи. Трябваше само да кара след преследвачите и нямаше да я изгуби.
Запали мустанга. Преди да излезе на Чарлстън, за да настигне колата, следяща Рейчъл, се пресегна и отвори жабката. Носеше медицински ръкавици, един номер по-малки, за да а опънати върху дланите му и почти незабележими отдалече.
Усмихна се. В жабката имаше малък пистолет с два патрона, който допълваше собственото му оръжие. Знаеше, че идеално е преценил Илайджа Уилоус, когато го бе видял да напуска казиното от долната страна на ларгото. Да, човекът притежаваше тъкмо онзи външен вид, който търсеше Бакъс — същия ръст и фигура, — но в него се усещаше и известна изолираност. Човек, който живееше сам, в периферията на обществото. Оръжието в жабката явно го доказваше. Това вдъхна на Бакъс увереност в избора му.
Настъпи газта и колата с рев потегли по Чарлстън. Направи го нарочно. Знаеше, че ако случайно има четвърти автомобил с преследвачи, най-малко щяха да заподозрат шофьора, дръзко привлякъл вниманието към себе си.
Глава 23
Всичко се свеждаше до елементарна гимназиална геометрия. Имах два от трите върха на триъгълника и ми трябваше третият. Едновременно беше просто и сложно. За да получа този връх, трябваше да имам трите страни на триъгълника. Седнах, разтворих бележника си на нова страница и се захванах на работа с картата на Маккейлъб.
От статията в „Таймс“ си спомних, че разстоянието, изминато от взетата под наем кола на един от изчезналите мъже, е петстотин двайсет и осем километра. Според разтълкуваната от мен теория на Маккейлъб това разстояние представляваше сбора на трите страни на триъгълника. Благодарение на бележките върху картата, имах едната страна на триъгълника, от Зайзикс до летището във Вегас — сто четирийсет и осем километра. Оставаха триста и осемдесет километра за другите две страни. Това число можеше да се раздели по различни начини, в зависимост от безбройните възможни положения на липсващия връх на триъгълника. Трябваше ми компас, за да съм съвсем точен, но аз се задоволих с подръчни средства.
Според мащаба на картата един сантиметър се равняваше на около трийсет и два километра. Извадих портфейла си и измъкнах шофьорската си книжка. Като приближих едната й къса страна към мащаба, установих, че е равна на сто шейсет и един километра от картата. По този начин съставих няколко триъгълника, които приблизително съответстваха на оставащите триста и осемдесет километра. В продължение на двайсет минути анализирах възможностите, като дори допуснах, че третият връх на триъгълника е в Аризона, Големия каньон и на север чак до военновъздушния и артилерийския полигон на базата на ВВС „Нелис“. Скоро разбрах, че възможностите са безброй и че вече може да съм открил липсващия връх на триъгълника, без да го подозирам.
Изправих се и отидох до хладилника за нова бира. Все още ядосан сам на себе си, отворих мобифона и се обадих на Бъди Локридж. Отговори ми гласова поща.
— По дяволите, къде си, Бъди?
Рязко затворих устройството. Не че в момента Бъди ми трябваше. Просто имах нужда да се развикам на някого и той беше най-лесната жертва.