— Може ли да вляза?
— Разбира се. Заповядайте.
Той отстъпи назад и отвори вратата докрай. Рейчъл влезе в тъжно апартаментче, оскъдно мебелирано в потискащи тонове. Отляво имаше кухненска маса от 60-те години с бутилка бира, бележник и пътен атлас, разтворен на Невада. Бош бързо отиде при масата, затвори атласа и бележника си и ги постави един върху друг. Тя забеляза, че и шофьорската му книжка е на масата.
— Е, какво ви води тук? — попита детективът.
— Просто исках да разбера какво възнамерявате да правите — като скри подозрителността в гласа си, отвърна Рейчъл. — Надявам се, че днес не сме ви измъчили много.
— Не. Това си върви със службата.
— Определено.
— Как ви се сторих?
Тя направи още няколко крачки напред.
— Плащате за този апартамент с кредитна карта.
Бош кимна, но не изглеждаше изненадан нито от бързината, нито от спорната законност на разпитай. Рейчъл се приближи още повече и кимна към атласа.
— На ваканция ли заминавате? Искам да кажа, след като вече не работите по случая.
— Ще пътувам, да.
— Закъде?
— Още не съм сигурен.
Тя се усмихна и се обърна към отворената балконска врата. Видя скъпия черен самолет на пистата зад паркинга на мотела.
— Според данните от кредитната ви карта вие сте наели апартамента от близо девет месеца. Идвате и си заминавате, но често сте тук.
— Да, правят ми отстъпка за дългосрочен наем. Плащам по двайсетачка на ден.
— Това са доста пари.
Той се извърна и огледа жилището, сякаш го виждаше за пръв път.
— Така е.
И двамата продължаваха да стоят прави. Рейчъл знаеше, че домакинът й не иска тя да седне и да остане — заради госта, когото очакваше. Затова реши да прояви инициатива и седна, без да я канят, на овехтялата кушетка.
— Защо наемате този апартамент цели девет месеца? — попита тя.
Бош придърпа един от столовете край масата и седна срещу нея.
— Няма нищо общо със случая, ако имате предвид това.
— И аз не смятам, че има нещо общо. Просто съм любопитна, нищо повече. Не ми приличате на комарджия, искам да кажа, нямате толкова пари. А и този мотел явно е за победни хора.
Той кимна.
— Така е. И за хора с други пристрастия. Тук съм, защото Дъщеря ми живее във Вегас. С майка си. Опитвам се да я опозная. Предполагам, че тя е моето пристрастие.
— На колко е години?
— Скоро ще навърши шест.
— Страхотно. Майка й да не е Елинор Уиш, бивш агент от ФБР?
— Тя е. С какво мога да ви помогна, агент Уолинг?
Рейчъл се усмихна. Бош й харесваше. Беше делови. Очевидно не искаше никой и нищо да го застрашава. Зачуди се откъде идва това. От работата в полицията или от нещо друго?
— За начало можете да ме наричате Рейчъл. Но ми се струва, че по-скоро аз мога да ви помогна. Искахте да се свържа с вас, нали?
Той се засмя, ала явно не му бе смешно.
— Какви ги говорите?
— За разпита. Погледите, кимането и усмивките. Вие ме избрахте за свой съюзник. Опитахте се да ме привлечете на своя страна. Опитахте се да промените играта от един срещу трима в двама на двама. И хайде вече да минем на „ти“.
Бош сви рамене и погледна през отворената балконска врата.
— Просто стрелях на тъмно. Не знам… струваше ми се, че не се отнасят справедливо с теб, нищо повече. Преживял съм нещо подобно на собствен гръб.
— Бюрото се отнася така с мен от осем години.
Той отново се обърна към нея.
— Заради Бакъс ли?
— И заради това. Допуснах някои грешки, а Бюрото никога не забравя.
— И това съм го изпитал на свой гръб.
Бош се изправи и каза:
— Отворил съм си бира. Искаш ли и ти, или посещението ти е чисто делово?
— Бих изпила една бира, независимо дали съм дошла по работа.
Той взе отворената бира от масата и отиде в кухненския бокс. Остави шишето в мивката и извади други две от хладилника. Отвори ги и ги занесе при кушетката. Рейчъл знаеше, че трябва да е нащрек. В такива ситуации имаше незабележима граница между това кой кого играе.
— Чашите в бюфета са на мотела, обаче им нямам вяра-рече Бош и й подаде бутилката.
— Става и от шишето.
Тя се чукна с него. После отпи малка глътка. „Сиера Невада“, чудесна бира. Виждаше, че той я наблюдава, за да се увери, че наистина пие. Рейчъл избърса уста с опакото на дланта си, въпреки че нямаше нужда.
— Бива си я.
— Определено. Е, каква роля са ти поверили? Или трябва само да се навърташ наоколо и да си траеш — като агент Зиго?
Рейчъл кратко се засмя.
— Да, едва ли съм го чула да произнася цяло изречение. Но пък аз съм тук само от два дни. Повикаха ме, защото нямаха голям избор. Заради онази история с Боб Бакъс, а и джипиесът е бил пратен до мен в Куонтико, въпреки че от осем години не съм стъпвала там. Както разбра в караваната, възможно е всичко това да е заради мен. Може и да не е, но пак съм вътре.