— И откъде те повикаха?
— От Рапид Сити.
Бош сбърчи лице.
— Не, това е върхът — каза тя. — По-рано бях в Майнът, Северна Дакота. Оперативно бюро само с един агент. Мисля, че през втората ми година там имаше истинска пролет.
— Божичко, кофти работа. В Лос Анджелис, ако искат да те шитнат, ти уреждат така наречената „магистрална терапия“ — прехвърлят те в най-далечния отдел от мястото, където живееш, за да се налага всеки ден да се бориш с трафика. Една-две годинки двучасови преходи и човек си подава оставката.
— С теб така ли се случи?
— Не. Но ти сигурно вече знаеш.
Рейчъл не отговори и побърза да се върне на предишната тема.
— Бюрото разполага с цялата страна, че и отгоре. Не му викат „магистрална терапия“, а „работа при сурови условия“. Пращат те там, където никой не иска да ходи. А такива места има много, места, където могат да погребат агента, ако искат. Майнът е в резерват, а там не са особено любезни към феберейците. В Рапид Сити е малко по-добре. В бюрото поне има още агенти. Колеги, заточени като мен. Всъщност даже се забавляваме — работата е лека. Разбираш какво искам да кажа.
— Да. Откога си там?
— Общо от осем години.
— Леле мале!
Тя небрежно махна със свободната си ръка, сякаш всичко това беше минало. Знаеше, че го е закачила на въдицата. Като се разкриваше пред него, печелеше доверието му. Д имаше нужда от доверието му.
— Я ми кажи — рече Бош. — Защото си била вестоносецът, затова ли те нарочиха? Защото си застреляла Бакъс ли? Или защото той се е измъкнал?
— Заради всичко това и други неща. Общуване с врага, дъвчене на дъвка в час, обичайните глупости.
Той кимна.
— Защо просто не си отиде, Рейчъл?
— Защото не исках те да победят, Хари.
Бош кимна пак и тя зърна проблясък в очите му. Бе улучила с този отговор. Знаеше го, усещаше го — и й стана приятно.
— Може ли да ти кажа нещо неофициално, Хари?
— Естествено.
— В момента задачата ми е да те държа под око.
— Мен ли? Защо? Не знам дали си слушала в онова подвижно оперативно бюро днес, обаче мен ме изритаха от разследването.
— Да, и съм убедена, че просто си си вдигнал чуковете и се отказваш.
Тя се извърна и хвърли поглед към масата, атласа и бележника му. После отново го погледна и заговори строго, но спокойно.
— Задачата ми е да те наблюдавам и решително да те отстраня, ако се опиташ да се месиш в разследването.
— Вижте, агент Уолинг, съмнявам се…
— Стига с тия формалности.
— Добре, Рейчъл. Ако това е някаква заплаха, тогава ясно, разбрах те. Обаче се съмнявам…
— Не те заплашвам. Тук съм, за да ти съобщя, че нямам намерение да изпълня задачата си.
Той дълго и замислено се взира в нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че съм те проверила. Ти беше прав. Знам за теб, знам и какво ченге си бил. Знам какво се е случило с теб и Бюрото в миналото. Знам всичко това, знам и че ъ теб има много повече, отколкото личи на пръв поглед. И предполагам, че си се натъкнал на нещо, че си ни казал само толкова, колкото да се измъкнеш от оная каравана цял и невредим.
Рейчъл замълча и зачака.
— Ей, виж, ако това беше комплимент, приемам го — отвърна накрая той. — Но какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че и аз имам минало. И няма да стоя настрани, докато те преследват Бакъс и ме оставят да правя кафе в оперативното бюро. Не и този път. Искам първа да стигна там и тъй като това е комарджийски град, залагам на теб.
Бош дълго не помръдна и не отговори. Тя наблюдаваше тъмните му очи. Детективът обмисляше всяка нейна дума. Знаеше, че поема невероятен риск с него. Ала осемте години в затънтената провинция я бяха накарали да гледа на рисковете много по-различно, отколкото навремето в Куонтико.
— Ще те попитам нещо — рече накрая той. — Защо не са те затворили в хотелска стая и не са поставили отпред двама пазачи? Нали разбираш, в случай че се появи Бакъс. Както каза, възможно е всичко това да е заради теб. Първо Тери Маккейлъб, после ти.
Рейчъл поклати глава в знак, че отхвърля това предположение.
— Защото може би ме използват. Може да съм примамка.
— А използват ли те?
Тя сви рамене.
— Не знам. Нямам достъп до цялата информация в това разследване. Така или иначе, няма значение. Ако ще идва, Да идва. Няма да се крия в хотелска стая. Не и когато той е на свобода, а моите две приятелчета зигзауър и глок са при мен.
— Аха, агент с два пистолета. Интересно. На повечето ченгета с по два пистолета, които познавах, тестостеронът им идваше в повече. Не обичах да работя с такива хора.