Каза го с нещо като усмивка в гласа и Рейчъл разбра, че още малко и ще лапне стръвта.
— Не ги нося едновременно. Единият е за службата, другият — извън нея. И се опитваш да смениш темата.
— И каква по-точно е темата?
— Следващият ти ход. Виж, нали знаеш какво казват във филмите? Можем да го направим по трудния начин, а можем и…
— Да те фраснем по лицето с телефонен указател.
— Точно така. Ти работиш сам, не си мой тип, но явно имаш верен инстинкт и сигурно знаеш неща, които на нас още не са ни известни. Защо да не работим заедно?
— И какво ще стане, когато научат агент Дей и останалите от ФБР?
— Поемам риска. Но няма да е прекалено опасно. Какво ще ми направят? Ще ме пратят обратно в Майнът ли? Голяма работа.
Бош кимна. Тя го наблюдаваше, опитваше се да проникне зад тъмните му очи, за да види как действа умът му. Смяташе, че той поставя разследването над суетата и дребнавостите. Щеше да обмисли нещо и щеше да разбере, че това е верният път.
Накрая детективът отново кимна.
— Какво ще правиш утре сутрин?
— Ще те наблюдавам. Защо?
— Къде си отседнала?
— В „Ембаси Сютс“ на Парадайз след Хармън.
— Ще те взема в осем.
— И къде отиваме?
— На върха на триъгълника.
— Какво означава това? Къде?
— Утре ще ти обясня. Мисля, че мога да ти се доверя(Рейчъл. Но ще напредваме стъпка по стъпка. Идваш ли с мен?
— Да, Бош, идвам с теб.
— Сега ти ли започваш да се държиш официално?
— Изплъзна ми се от устата. Не искам да се държа официално с теб.
Тя се усмихна и видя, че Бош се опитва да прецени отговора й.
— Добре тогава, до утре — накрая каза той. — А сега е време да отида да видя детето си.
Детективът се изправи. Рейчъл също стана, отпи още една глътка бира и остави недопитата бутилка на масата.
— До утре в осем. Ще ме вземеш, така ли?
— Да.
— Сигурен ли си, че не искаш аз да карам? Държавата плаща бензина.
— Няма нищо. Можеш ли да намериш снимките на изчезналите? Имаше ги в изрезката от вестника, обаче агент Дей ми я взе.
— Ще се опитам. Сигурно има копия в оперативното бюро.
— И още нещо. Доведи двамата си приятели.
— Кои приятели?
— Зигзауър и Глок.
Рейчъл се усмихна и поклати глава.
— Ти нямаш право да носиш оръжие, нали? Поне законно.
— Нямам. И не нося.
— Сигурно се чувстваш като гол.
— Да, може да се каже.
Тя отново му се усмихна.
— Е, няма да ти дам оръжие, Хари. В никакъв случай.
Бош сви рамене.
— Трябваше да попитам.
Той отвори вратата и Рейчъл излезе. След като я затвори зад гърба й, тя слезе по стълбището на паркинга и вдигна поглед обратно към вратата. Зачуди се дали я наблюдава през шпионката. Качи се на колата, която й бяха дали от служебния гараж. Знаеше, че си навлича проблеми. Онова, което бе разкрила на Бош и което се беше съгласила да направи на другия ден с него, гарантираше заключителния етап от съсипването на кариерата й, ако нещо се объркаше. Ала това не я интересуваше. Намираше се в комарджийски град. Имаше доверие на Бош и той имаше доверие в нея. Нямаше да ги остави да победят.
Докато изкарваше колата на задна, забеляза, че в паркинга спира такси. От него слезе пълен мъж с изрусяла от слънцето коса и пъстра хавайка и плъзна поглед по номерата на стаите. Носеше дебел плик или папка, която изглеждаше пожълтяла и стара. Рейчъл го загледа. Мъжът енергично се качи по стълбището и отиде при номер двайсет и две, вратата на Бош. Тя се отвори преди новодошлият да почука.
Рейчъл излезе от паркинга и потегли по Ковал. Зави на първата пряка и спря на място, от което се разкриваше гледка към двата изхода на паркинга на жалкия мотел на Бош. Беше сигурна, че детективът крои нещо, и искаше да научи какво е.
Глава 25
Бакъс само зърна човека, който отвори вратата на мотелската стая, за да пусне вътре Рейчъл Уолинг. Но му се струваше, че го познава отпреди много години. Усети, че пулсът му се ускорява. Ако бе прав за мъжа, с когото тя се срещаше в стая номер двайсет и две, залозите се покачваха много повече.
Проучи мотела и обмисли положението си. Беше открил трите коли на Бюрото. Агентите стояха на разстояние. Единият седеше на пейката на автобусната спирка оттатък Ковал. Изглеждаше нелепо със сивия си костюм, преструвайки се, че чака автобус, ала такъв бе стилът на ФБР.
Това позволяваше на Бакъс да действа в близост до мотела. Той имаше Г-образна форма, с паркинги от всички страни. Ако се намираше от другата страна на сградата, можеше отново да зърне човека, при когото бе дошла Рейчъл, през някой заден прозорец или балкон.