Затворих балконската врата, изведох го от апартамента и заключих. Взех папките, за да ги прочета по-късно. Докато слизахме по стълбището на паркинга, се огледах за човека от охраната, ала не го видях. Потърсих с поглед Рейчъл Уолинг, но не забелязах и нея. Обаче видях съседката си Джейн да слага кутия от обувки в багажника на една кола, бяло монте карло. Багажникът беше пълен с други, по-големи кутии.
— С мен ще ти е по-добре — продължи да ме убеждава Бъди. — На феберейците не можеш да им имаш вяра, мой човек. Тери беше работил там и въпреки това не им вярваше.
— Знам, Бъди. От трийсет години си имам вземане-даване с Бюрото.
Той поклати глава. Джейн се качи в колата си и излезе на заден. Зачудих се дали я виждам за последен път. Зачудих се дали признанието ми, че съм ченге, не я е уплашило и не я е накарало да духне. Може да бе чула част от разговора ми с агент Уолинг през тънките стени.
Забележките на Бъди за Бюрото ми припомниха за нещо.
— Знаеш ли, когато се върнеш, агентите ще те потърсят за разговор.
— За какво?
— За твоя джипиес. Открили са го.
— Леле, върхът! Искаш да кажеш, че не е бил Файндър, така ли? Шанди ли е бил?
— Така смятам. Обаче това изобщо не е върхът, Бъди.
— Защо?
Отключих мерцедеса и се качихме. Докато палех двигателя, погледнах Бъди.
— Всичките ти координати са изтрити. Сега в паметта има само едно място и там не можеш да ловиш риба.
— Уф, по дяволите! Трябваше да се сетя.
— Така или иначе, феберейците ще те питат за всичко това, за Тери и последния клиент. Също, както те разпитвах аз.
— Значи изостават след теб, а? Дишат ти праха. Велик си, Хари!
— Не особено.
Знаех какво предстои. Бъди се завъртя на седалката си и се наведе към мен.
— Вземи ме с теб, Хари. Казвам ти, че мога да ти помагам. Интелигентен съм. Чаткам ги нещата.
— Закопчай си колана, Бъди.
Включих на задна преди той да успее да го направи и Въди за малко не заби лице в арматурното табло.
Насочихме се към ларгото и бавно се приближихме към „Беладжо“. Беше привечер — тротоарите изпускаха топлината и започваха да се оживяват. Неоните от всички фасади от двете страни на улицата осветяваха здрача като залез. Почти. Бъди продължаваше да ме увещава да го включа в разследването, обаче аз го режех на всеки завой. Когато заобиколихме огромния фонтан и спряхме под портика на казиното, казах на портиера, че сме дошли да вземем някого, и той ме упъти към тротоара, като ме предупреди да не паркирам там.
— Кого сме дошли да вземем? — оживено попита Бъди.
— Никого. Просто така му казах. Нали искаше да ми помогнеш, Бъди? Тогава остани в колата няколко минути, за да не я вдигнат. Само ще се отбия вътре за малко.
— Какво ще правиш?
— Да проверя дали един човек е там.
— Кой?
Изскочих от колата и затворих вратата, без да му отговоря, защото знаех, че при Бъди всеки отговор води до нов въпрос, а аз нямах време за това.
Познавах „Беладжо“ така, както познавах завоите на Мълхоланд Драйв. Там бившата ми жена Елинор Уиш си изкарваше прехраната. Неведнъж я бях наблюдавал как го прави. Бързо прекосих разкошното казино, заобиколих игралните автомати и стигнах до залата за покер.
Работеха само две маси. Още бе съвсем рано. Обходих с поглед тринайсетте играчи и не видях Елинор. На подиума забелязах управителя. Познавах го от едно време, когато идвах тук с Елинор и после се мотаех наоколо да я гледам как играе. Приближих се до него.
— Как я караш, Фреди?
— Тая вечер е тъпкано със задници.
— Хубаво. Поне има какво да зяпаш.
— Не се оплаквам.
— Знаеш ли дали Елинор ще идва?
Елинор имаше навика да съобщава на управителите, че възнамерява да играе в конкретна вечер. Понякога й пазеха място на масите на богаташи или опитни играчи. Друг пъти организираха частни игри. В известен смисъл бившата ми благоверна представляваше нещо като атракция във Вегас. Привлекателна жена и адски я биваше на покер. Това бе предизвикателство за някои мъже. Далновидните казина го знаеха и го използваха. В „Беладжо“ към Елинор винаги се отнасяха добре. Ако й трябваше нещо, от чаша алкохол до апартамент или отстраняване на груб играч от масата, тя го получаваше. Ней задаваха въпроси. И тъкмо затова обикновено играеше там, когато изобщо играеше.
— Да, ще дойде — потвърди Фреди. — Засега нямам нищо за нея, обаче ще дойде.
Изчаках, преди да му отправя нов въпрос. Трябваше да го изработя фино. Облегнах се на парапета и небрежно се загледах в крупието, който дораздаде ръката. Картите шумоляха по синия филц като тих шепот. Играеха петима души. Наблюдавах лицата на двама, когато погледнаха последната карта. Търсех някакви издайнически признаци, но не видях нищо.