Трима от петимата се отказаха веднага. Останалите двама продължиха и единият от мъжете, които бях наблюдавал, обра пода с три седмици.
— По кое време каза, че ще дойде? — попитах Фреди.
— Хм, по обичайното. Към осем.
Въпреки опита си да се държа небрежно, виждах, че Фреди се колебае. Явно разбираше, че би трябвало да помага на Елинор, а не на бившия й мъж. Бях научил каквото ме интересуваше, затова му благодарих и се отдалечих. Елинор имаше намерение да сложи дъщеря ни да спи и да дойде на Работа. Мади щеше да остане с бавачката.
Когато се върнах на изхода на казиното, в колата ми нямаше никого. Огледах се за Бъди и го видях да приказва с един от портиерите. Повиках го и му махнах за сбогом. Той обаче дотича при мен и ме хвана на вратата на мерцедеса.
— Изчезваш ли?
— Да, нали ти казах, че ще вляза само за няколко минути. Благодаря, че остана при колата, както те помолих.
Той не загря.
— Няма проблем. Намери ли го?
— Кого?
— Онзи, когото беше влязъл да видиш.
— Да, Бъди, намерих го. Чао…
— Стига, мой човек, хайде да го направим заедно. Тери беше и мой приятел.
Това ме накара да се замисля.
— Разбирам, Бъди. Но най-доброто, което можеш да направиш сега, ако искаш да направиш нещо за Тери, е да се прибереш вкъщи, да изчакаш агентите и да им разкажеш абсолютно всичко, каквото знаеш. Не скривай нищо.
— Даже това, че си ме пратил на яхтата да открадна папката и да взема снимките ли?
Опитваше се да ме дразни, защото най-после разбираше, че е извън играта.
— Не ме е грижа дали ще им кажеш — отвърнах. — Нали ти обясних, че работя с тях. Те го знаят и без да се срещат с теб. Обаче, да сме наясно, не съм ти казвал да крадеш нищо. Аз работя за Грасиела. Яхтата и всичко на нея е нейна собственост. Включително папките и снимките.
Сръгах го яко в гърдите.
— Разбра ли, Бъди?
Той заотстъпва.
— Да, разбрах. Аз само…
— Хубаво.
После му подадох ръка. Той с нежелание я стисна.
— Пак ще се видим, Бъди.
Той пусна ръката ми. Качих се в мерцедеса и затворих вратата. Запалих и потеглих. В огледалото го видях да влиза през въртящата се врата и разбрах, че до края на вечерта ще изгуби всичките си пари в казиното. Имаше право. Човек не бива да бяга от късмета си.
Часовникът на таблото показваше, че Елинор ще излезе за работа чак след час и половина. Можех веднага да отида там, ала знаех, че е най-добре да почакам. Исках да видя дъщеря си, но не и бившата си жена. Трябваше да й го призная — Елинор бе достатъчно любезна да ми позволи да посещавам детето, когато тя е на работа. Това нямаше да е проблем. И не ме беше грижа дали Мади е будна. Исках само да л видя, да чуя дишането й и да я погаля по косата. Но всеки път, когато пътищата ни с Елинор се пресичаха, над отношенията ни властваше гневът. Затова щеше да е най-добре да отида в къщата, когато нея я няма.
Можех да се върна в мотела и да оползотворя оставащото време в четене на папката за Поета, обаче не исках. Парадайз Роуд бе много по-свободен от ларгото. Винаги е така. Пресякох Хармън, завих на север и почти веднага влязох в паркинга на „Ембаси Сютс“. Помислих си, че Рейчъл Уолинг може да иска чаша кафе и по-пълно обяснение за утрешната екскурзия. Обиколих паркинга, като се оглеждах за служебна кола, която щях да позная заради евтините тасове на колелата и държавните номера. Не видях такава. Извадих мобифона си, обадих се на услуги и взех номера на „Ембаси Сютс“. Обадих се и поисках да ме свържат със стаята на Рейчъл Уолинг. Телефонът многократно звъня, но никой не вдигна. Затворих и се замислих. После пак отворих мобифона и се обадих на мобилния, който ми бе дала. Рейчъл отговори веднага.
— Здрасти, Бош съм. Какво правиш? — попитах колкото се може по-небрежно.
— Нищо, мотая се.
— В хотела ли си?
— Да, защо? Какво има?
— Нищо. Помислих си, че може би ти се пие кафе или нещо подобно. Навън съм и имам малко време за убиване. До една-две минути мога да пристигна в хотела ти.
— Ами… благодаря, но тази вечер ще си остана в стаята.
„Естествено, че ще си останеш — помислих си. — Нали не си там?“
— Честно казано, уморена съм от полета. Винаги ми става на втория ден. Освен това утре трябва да ставаме рано.
— Разбирам.
— Не, не, че не искам. Може би утре, съгласен ли си?
— Добре. Уговорихме се за осем, нали?
— Ще те чакам долу.
Затворихме и за пръв път усетих тежестта на съмнението в стомаха си. Тя кроеше нещо, играеше ме по някакъв начин.
После обаче се опитах да се успокоя. Рейчъл имаше задача да ме следи. Беше ми го признала. Подозренията ми може да бяха напълно погрешни.