Направих още една обиколка из паркинга в търсене на краун виктория или ЛТД, но не забелязах нищо. Върнах се на Парадайз Роуд. От Фламинго завих на запад, прекосих ларгото и продължих по магистралата. Отбих към паркинга на един ресторант край „Палмс“, казиното, любимо на много тукашни жители, защото се намираше далеч от ларгото и привличаше множество известни личности. Последния път, когато с Елинор бяхме разговаряли човешки, тя ми бе казала, че възнамерява да се прехвърли от „Беладжо“ в „Палмс“. „Беладжо“ все още било мястото, където се стичали парите, обаче повечето отивали на масите за зарове. Покерът изисквал други умения и бил единствената игра, в която не играеш срещу казиното. Носели се слухове, че всички звезди и спортисти, които идвали от Лос Анджелис в „Палмс“, играели покер и губели много пари, докато се научат.
В бара на ресторанта си поръчах пържола по нюйоркски с печен картоф. Сервитьорката се опита да ме убеди месото да е алангле, обаче аз решително отказах. В краищата, където бях отраснал, никога не бях получавал храна с розова вътрешност и не изпитвах никакво удоволствие от нея. След като тя отнесе поръчката ми в кухнята, се замислих за военната кухня във Форт Бенинг, в която бях попаднал веднъж. В десетки огромни казани варяха почти цели телета. Готвачът изгребваше с черпак мазнината и я изсипваше в кофа. Вонята в тази кухня бе най-ужасното нещо, което бях помирис-вал, докато два месеца по-късно не влязох в тунелите и веднъж не попаднах на мястото, където виетнамските партизани криеха мъртъвците си от военните статистици.
Отворих папката за Поета и почнах да я чета подробно. Мобифонът ми иззвъня. Отговорих, без да погледна на дисплея кой се обажда.
— Ало?
— Хари, Рейчъл се обажда. Още ли искаш да пием кафе? Промених решението си.
Предположих, че е побързала да се прибере в „Ембаси Сютс“, за да не я хвана в лъжа.
— Хм, току-що си поръчах вечеря в другия край на града.
— Мамка му, съжалявам. Е, това ще ми е за урок. Сам ли си?
— Да. Нося си някои неща, върху които да поработя.
— Е, знам как е. Почти винаги вечерям сама.
— Аз също. Ако изобщо вечерям.
— Наистина ли? Ами детето ти?
Вече не изпитвах доверие към нея. Не знаех какво замисля. И не бях в настроение да разказвам тъжното си брачно минало и родителско настояще.
— Хм, виж, започват да ме гледат накриво. Май че в ресторанта е забранено за мобифони.
— Е, не бива да нарушаваме забраните. Тогава до утре сутринта в осем.
— Добре, Елинор. Дочуване.
Тъкмо се канех да затворя, когато чух гласа й.
— Хари?
— Да?
— Не съм Елинор.
— Моля?
— Току-що ме нарече Елинор.
— Уф, грешка. Извинявай.
— За нея ли ти напомням?
— Може би. Нещо такова. Не точно сега, по-скоро каквато беше преди.
— Е, добре, надявам се това „преди“ да не е било много отдавна.
Говореше за провала на Елинор в Бюрото. Толкова голям провал, че не можеше да става и дума даже за заточение в Майнът.
— До утре, Рейчъл.
— Лека нощ, Хари.
Затворих и се замислих за грешката си. Тя идваше от подсъзнанието, ала след като беше излязла наяве, причината бе очевидна. Не ми се мислеше за това. Исках да се върна към папката. Знаех, че ще съм в свои води, когато прониквам в кръвта и безумието на друг човек и в друго време.
Глава 27
В осем и половина почуках на вратата на Елинор Уиш. Отвори ми салвадорката, която живееше там и се грижеше за дъщеря ми. Марисол имаше мило, но изхабено лице. Беше петдесетинагодишна, но изглеждаше много по-стара. Историята на нейното оцеляване беше опустошителна и винаги, когато се замислех за нея, се чувствах късметлия. Марисол се бе отнесла добре с мен още отначало, когато неочаквано се бях появил в тази къща и бях открил, че имам дъщеря. Никога не ме беше смятала за заплаха и винаги се държеше сърдечно и почтително към двойното ми положение на баща и външен човек. Сега се отдръпна и ме пусна да вляза.
— Тя спи — каза Марисол.
Повдигнах папката, която носех.
— Няма нищо. Нося си работа. Искам само да поседя при нея. Как си, Марисол?
— А, добре съм.
— Елинор в казиното ли отиде?
— Да, там отишла.
— Как е Мади?
— Мади много добро момиче. Играе си.
Марисол винаги свеждаше информацията до минимум. Вях се опитвал да разговарям с нея на испански, като си мислех, че причината е лошият й английски. Тя обаче бе също толкова лаконична и на родния си език. Предпочиташе да описва живота и поведението на дъщеря ми с няколко Думи, независимо от езика.
— Е, добре, благодаря ти — казах аз. — Ако искаш да си легнеш, по-късно сам ще си тръгна. Непременно ще заключа вратата.