Кимнах.
— Бива си те.
— Е, значи си познавал Тери, така ли?
— Да, познавах го. Водили сме заедно няколко следствия, когато служеше в Бюрото. После още едно, след като получи ново сърце.
Той щракна с пръсти и ме посочи с показалец.
— Спомних си те! Ти беше ченгето. Оня, дето е бил тук на яхтата си през нощта, когато са се появили двете мутри да го очистят. Ти си го спасил и после той ти е върнал жеста и е спасил теб.
Отново кимнах.
— Точно така. Сега може ли да ти задам няколко въпроса, Бъди?
Той широко разпери ръце, с което показа, че е на мое разположение и няма какво да крие.
— Естествено, мой човек. Не исках да ти гепя микрофона, нали разбираш.
Извадих си бележника и го сложих на масата.
— Благодаря. Да започнем с последното плаване. Разкажи ми за него.
— Хм, какво те интересува?
— Всичко.
Локридж подсвирна.
— Тя е дълга и широка.
Обаче започна да ми разказва историята. Началото отговаряше на малкото, което бях чел в лосанджелиските вестници и което бях чул на погребението на Маккейлъб. Тери и Локридж имали клиент, който ги наел за четири дни и три нощи, за да ловят риба във водите на Бая Калифорния. Докато се връщали в Авалон на Каталина на четвъртия ден, Маккейлъб припаднал на руля. Намирали се на трийсет и пет километра от сушата, по средата между Сан Диего и Лос Анджелис. Излъчили радиосигнал за бедствие до бреговата охрана и им пратили спасителен хеликоптер. Маккейлъб бил транспортиран до болница в Лонг Бийч, където обаче само регистрирали смъртта му.
Когато приключи разказа си, кимнах, като че ли съм потвърдил вече известната ми информация.
— Ти лично ли го видя да припада?
— Не, обаче го усетих.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, той беше на руля. Аз бях в каютата с клиента. Плавахме на север към брега. Клиентът вече беше наловил достатъчно риба, затова даже не бяхме хвърлили въдиците. Тери се движеше бавно, може би с двайсет и пет възела. Та ние с Ото, клиента де, бяхме в каютата, когато изведнъж яхтата зави под деветдесет градуса на запад. Към открито море, мой човек! Знаех, че това не ни влиза в плана, затова се качих горе и надникнах. Видях Тери свлечен върху руля. Беше припаднал. Изтичах при него. Беше жив, обаче беше в безсъзнание.
— И ти какво направи?
— Едно време съм работил като спасител. На плажа Венис Бийч. Още помня как се прави дишане уста в уста. Повиках Ото на палубата и започнах да обдишвам Тери, а клиентът обърна яхтата към сушата и повика бреговата охрана по радиостанцията. Така и не успях да свестя Тери, но продължих да го обдишвам, докато не пристигна хеликоптерът. Доста се забавиха.
Записах го в бележника си. Не защото бе важно, а защото исках Локридж да знае, че го взимам на сериозно и че каквото смята за важно, е важно и за мен.
— За колко време пристигнаха?
— Двайсет, двайсет и пет минути. Не съм сигурен, обаче ти се струва цяла вечност, когато се опитваш да поддържаш дишането на човек.
— Да, всички, с които разговарях, казаха, че си направил всичко възможно. Значи не е изрекъл нито дума, така ли? Просто се е свлякъл на руля.
— Точно така.
— Тогава какви са последните думи, които ти каза?
Локридж задъвка нокътя на единия си палец.
— Труден въпрос. Струва ми се, че беше, когато се върна при перилата до стълбата и извика, че до залез-слънце ще сме си вкъщи.
— И след колко време е припаднал?
— Може би след половин час или малко повече.
— Тогава добре ли изглеждаше?
— Да, беше си обичайният Терор, нали разбираш? Никой не можеше да предвиди какво ще се случи.
— Значи вече бяхте прекарали цели четири дни на яхтата, така ли?
— Да, при това бяхме доста натясно, защото клиентът спеше в голямата каюта. Ние с Тери бяхме в предната.
— През това време виждаше ли Тери ежедневно да си пие лекарствата? Нали се сещаш, всички хапчета, които е трябвало да взима?
Локридж уверено кимна.
— А, да, постоянно гълташе хапове. Всяка сутрин и вечер. Били сме заедно на много плавания. Такъв му беше ритуалът — определяше си вахтата по него. Никога не забравяше. Оня път също.
Записах си още някои неща, просто за да продължа да мълча и Локридж да може да продължи да говори. Само че той не продължи.
— Да е споменавал, че имат различен вкус или че се чувства различно, след като ги е изпил?
— Това ли било? Опитвате се да докажете, че Тери е сбъркал таблетките и да не му изплатите застраховката, а? Ако знаех, че е това, изобщо нямаше да се съглася да приказвам с теб.
Той понечи да стане. Пресегнах се и го хванах за ръката.
— Седни, Бъди. Не е това. Не работя в застрахователна компания.