— Не. Мислех, че и ти можеш да дойдеш там.
— Стига, Хари. Повече няма да обсъждам този въпрос. Оставам тук, Мадлин също. Вземи каквото решение е най-добро за теб, но не го прави заради нас с Мади.
Преди да успея да отговоря, влезе Марисол. Очите й бяха сънени. Носеше бял халат с името „Беладжо“ на джоба.
— Много шумни — каза тя.
— Права си, Марисол — съгласи се Елинор. — Извинявай.
Салвадорката отиде при хладилника, извади бутилката с вода, наля си и я прибра. После излезе, без да каже нищо повече.
— Мисля, че трябва да си вървиш — обърна се към мен Елинор. — Прекалено съм уморена, за да разговарям точно сега за това.
— Добре. Само ще ида да се сбогувам с нея.
— Не я буди.
— Няма.
Върнах се в спалнята на дъщеря ми. Бяхме оставили лампата включена. Седнах на ръба на леглото, откъм нея, и няколко минути просто я погледах. После отметнах къдриците й и я целунах по бузата. Усетих дъха на бебешки шампоан. Отново я целунах и й прошепнах: „Лека нощ“. Угасих осветлението и поседях още няколко минути. Гледах я и чаках. Не знам какво. Може би се надявах, че Елинор ще влезе й също ще седне до мен, за да погледаме нашата спяща дъщеря заедно.
След малко се изправих и отново включих синята лампа. Излязох от стаята и си тръгнах. В къщата цареше тишина. Ле видях Елинор. Беше си легнала. Затворих вратата.
В звучното стоманено изщракване имаше някаква окончателност, която рикошира в мен като едрокалибрен куршум.
Глава 30
В осем сутринта седях в мерцедеса си пред главния вход на „Ембаси Сютс“. В стойките за кафе имаше две големи чаши от „Старбъкс“, бях купил и кесия с понички. Бях взел душ, бях се избръснал и преоблякъл. Бях напълнил резервоара догоре и бях покрил лимита си за теглене от банкомата на бензиностанцията. Бях готов за деня в пустинята, обаче Рейчъл Уолинг не излизаше през стъклената врата. След като изчаках пет минути, понечих дай се обадя, но в този миг мобифонът ми иззвъня. Тя беше.
— Изчакай ме пет минути.
— Къде си?
— Трябваше да отида на съвещание в оперативното бюро. Идвам.
— Какво съвещание?
— Ще ти разкажа, като се видим. Вече съм на Парадайз.
— Добре.
Затворих и зачаках; зяпах рекламата отзад на таксито пред мен. Рекламираха представлението в „Ривиера“. Бяха изобразени красиво оформените задници на десетина жени, застанали голи една до друга. Това ме накара да се замисля за променящия се характер на Вегас и статията в „Таймс“ за изчезналите мъже. И за всички хора, които се бяха преместили тук със семействата си, само за да бъдат посрещнати от тази и хиляди други подобни реклами.
От отсрещната посока се появи типична феберейска кола, форд „Краун Виктория“, и спря до мен. Рейчъл спусна стъклото.
— Искаш ли аз да карам?
— Не — отвърнах, като си мислех, че това ще ми осигури известна власт над положението.
Тя не възрази. Остави форда на паркинга и се качи в моята кола.
Не потеглих.
— И двете кафета ли ще изпиеш? — попита ме Рейчъл.
— Не, едното е за теб. Захарта е в пакетчето. Не ми дадоха сметана.
— Аз го пия черно.
Взе едното кафе и отпи. Погледнах през предното стъкло, после в огледалото. И зачаках. Рейчъл се обърна към мен.
— Е, тръгваме ли?
— Не знам. Първо трябва да си поговорим.
— За какво?
— За това какво става.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво си правила толкова рано в оперативното бюро? Какво става, агент Уолинг?
Тя сприхаво въздъхна.
— Виж, Хари, забравяш нещо. Това разследване е от изключително голямо значение за Бюрото. Може да се каже, че директорът пряко участва в него.
— И?
— И затова, когато поиска да проведем съвещание в десет, ние, агентите от Куонтико и на терена, се събираме в девет, за да се уверим, че знаем какво ще му кажем и че никой няма да сгафи.
Кимнах. Сега загрях.
— А девет часът в Куонтико е шест във Вегас.
— Позна.
— И какво стана в десет? Какво казахте на директора?
— Това си е работа на ФБР.
Погледнах я. Усмихваше ми се.
— Но ще ти кажа, защото и ти ще ми разкриеш всичките си тайни. Директорът ще направи публично изявление. Прекалено е рисковано да не го направи. Ако по-късно независимо от нас се разчуе, ще изглежда като укриване на факти. Всичко зависи от овладяването на ситуацията, Хари.
Включих на скорост и потеглих към изхода на паркинга. Вече бях определил маршрута си. Щях да стигна по Фламинго до шосе 15 и оттам до Блу Даймънд Роуд. После щях Да продължа право на север към Клиър.
— И какво ще каже директорът?