— Какво има? Бензин ли ще наливаш?
— Не, не ни трябва бензин. Просто… Маккейлъб е бил тук.
— Какво ти става? Изпадаш в ясновидски транс ли?
— Не. Намерих касова бележка в колата му. Чудя се дали това означава, че е ходил в Клиър. Където отиваме ние.
— Може никога да не узнаем, освен ако не идем там и не поразпитаме.
Кимнах, изкарах колата на Блу Даймънд и отново потеглих на север. По пътя изложих на Рейчъл своята теория за теорията. Тоест моето разбиране за триъгълника на Маккейлъб и мястото на Клиър в него. Виждах, че разказът ми е привлякъл вниманието й. Дори ми се стори развълнувана. Съгласи се с моите идеи за жертвите, причините и начина на избирането им. Съгласи се и че всичко това отразява жертвологията — неин термин — в Амстердам.
Около час разсъждавахме по въпроса и после се умълчахме. Вече наближавахме града. Голият скалист пейзаж отстъпваше на първите признаци за човешки живот, появиха се билбордове, рекламиращи бардаците, които ни очакваха по пътя.
— Някога бил ли си в някой от тях? — попита ме Рейчъл.
— Не.
Спомних си палатките за масаж във Виетнам, обаче премълчах.
— Нямам предвид като клиент, а като ченге.
— Не, но съм проследявал хора през тях. Искам да кажа, по кредитните им карти и с други средства. Хората там няма да са особено отзивчиви. Поне по телефона никога не съм попадал на такива. И просто няма смисъл да ходим при местния шериф. Щатът взима данъци от тия заведения. И голяма част от тях се връщат в общината.
— Ясно. Тогава как ще подходим?
Едва не се усмихнах, защото говореше в първо лице множествено число. Отговорих й със същия въпрос.
— Не знам — призна Рейчъл. — Може би просто трябва да влезем през парадния вход.
Което означаваше да играем с открити карти и направо да си задаваме въпросите. Не бях сигурен, че е най-правилната тактика, обаче тя представляваше властта, за разлика от мен.
Минахме през град Паръмп и след петнайсет километра стигнахме до кръстовище с табела „КЛИЪР“ и стрелка наляво. Завих и асфалтът скоро отстъпи мястото си на чакълен път, който вдигаше облак прах зад колата ми. Град Клиър можеше да види приближаването ни от два километра.
Тоест, ако ни очакваше. Обаче град Клиър, щата Невада, се оказа само група каравани. Чакъленият път ни отведе до ново кръстовище и нов знак със стрелка. Завихме на север и скоро стигнахме до открито пространство със стара каравана, около чиито нитове се очертаваха ръждиви петна. На покрива й имаше табела: „ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛИЪР. СПОРТЕН БАР. СТАИ ПОД НАЕМ“. Пред бара нямаше паркирани коли.
Подминах ремаркето с приветствения надпис и новият път навлезе в квартал с каравани, които се пържеха на слънцето като бирени кутии. Повечето не бяха в по-добро състояние от приветствения фургон. Накрая стигнахме до стабилна постройка, която приличаше на общински съвет. Продължихме и бяхме възнаградени с нова стрелка и нов знак, на който пишеше просто „ПУБЛИЧНИ ДОМОВЕ“.
Невада лицензира над трийсет публични дома из целия щат. Там проституцията е законна, контролира се и се наблюдава. Намерихме три от тия лицензирани заведения в края на улицата в Клиър. Чакъленият път се разширяваше и образуваше голямо колело, където три еднакви наглед бардака очакваха клиентите си. Казваха се „Предната веранда на Шийла“, „Ранчото на Тауни“ и „Светая светих на госпожица Дилайла“.
— Супер — отбеляза Рейчъл, докато разглеждахме обстановката. — Защо тия места винаги носят женски имена, като че ли ги притежават жени?
— Предполагам, защото „Светая светих на господин Дейв“ няма да привлече много мъже.
Тя се усмихна.
— Прав си. Много хитро. Даваш на заведението за унижение и робство на жените женско име и в края на краищата не звучи толкова кофти, нали? Всичко зависи от опаковката.
— Робство ли? Доколкото съм запознат, тия жени са тук доброволно. Някои даже са семейни и идват от Вегас.
— Ако вярваш на тия неща, значи си наивник, Бош. Това, че можеш да идваш и да си отиваш, не означава, че не си робиня.
Замислено кимнах. Не желаех да навлизам в спорове с нея по тоя въпрос, тъй като знаех, че това ще ме върне към собственото ми минало.
Рейчъл явно също предпочиташе да остави темата.
— Откъде да започнем? — попита тя.
Спрях пред „Ранчото на Тауни“. Хич не приличаше на ранчо. Три-четири каравани, свързани с покрити галерии. Погледнах наляво и видях, че „Предната веранда на Шийла“ има подобна конструкция и няма предна веранда. Заведението на „Госпожица Дилайла“ надясно не се различаваше от тях и останах с ясното впечатление, че трите привидно от-Делни публични дома не се конкурират, а всъщност са клонове на едно дърво.