— Колко струва само да си приказваме?
— Какво имаш предвид, да ти приказвам мръсотии ли? Или ти да ми приказваш мръсотии?
— Не, само да си приказваме. Искам да те питам за един човек, когото търся. Той е от тия краища.
Тя рязко се изправи и между нас се появиха няколко сантиметра разстояние, което ме устройваше, защото парфюмът й беше истинско мъчение за изтормозеното ми обоняние.
— Най-добре да поговориш с Тауни, когато свърши.
— Искам да поговоря с теб, Тами. Имам стотачка за пет минути. Ще ги удвоя, ако ми кажеш нещо за тоя човек.
Тя се поколеба. Според менюто две стотачки нямаше да покрият даже едночасова работа. Обаче имах чувството, че Цените подлежат на допълнително договаряне — а и освен това никой не чакаше на опашка на розовия тротоар, за да влезе тук.
— Все някой ще приеме парите ми — прибавих аз. — Спокойно може да си ти.
— Добре, обаче давай бързо. Ако Тауни разбере, че не си клиент, ще те изрита и ще ме прати най-отзад в списъка.
Сега вече разбирах. Тя бе отворила вратата, защото беше неин ред. Можех да избера всяка от жените на кушетките, но Тами бе имала възможност първа да привлече внимание, то ми.
Бръкнах в джоба за парите и й дадох стотачка. Остатъка задържах в ръка, извадих папката и я отворих. Рейчъл беше допуснала грешката да пита жените при Шийла дали позна, ват някого от мъжете на снимките, защото нямаше моята увереност. Аз бях по-сигурен в теорията си и не подходих така с Тами.
Първо й показах анфасна снимка на Шанди.
— Кога за последен път го видя тук?
Тами дълго гледа фотографията. Не я взе от ръката ми, макар че щях дай я дам. След цяла вечност, когато вече си мислех, че вратата ще се отвори и Тауни ще ми заповяда да се махам, Тами най-после отговори:
— Не знам… поне преди месец, може би повече. Отдавна не се е мяркал.
Прищя ми се да се кача на леглото и да започна да подскачам, обаче запазих самообладание. Исках да си мисли, че знам всичко, което ми казва. Така щеше да се чувства по-спокойна и щеше да е по-отзивчива.
— Спомняш ли си къде си го виждала?
— Точно пред караваната. Извеждах клиент и Том чакаше отпред.
— Аха. Той каза ли ти нещо?
— Не, никога не говори. Всъщност изобщо не ме познава.
— И какво се случи после?
— Нищо. Моят човек се качи в колата и двамата потеглиха.
Започвах да схващам. Том имаше кола. Беше шофьор.
— Кой го повика? Ти ли, или клиентът ти?
— Сигурно го е повикала Тауни. Не си спомням.
— Защото винаги става така.
— Да.
— Обаче го няма от около месец, така ли?
— Да. Може би от повече. Това стига ли ти? Искам да кажа какво точно искаш?
Тя зяпаше втората стотачка в ръката ми.
— Две неща. Знаеш ли фамилията на Том?
— Не.
— Добре, как може човек да се свърже с него, ако му трябва кола?
— Сигурно му се обажда.
— Можеш ли да ми дадеш номера му?
— Просто иди в спортния бар, оттам му се обаждаме. Не знам номера наизуст. Написан е до телефона.
— Значи в спортния бар, добре.
Не й дадох парите.
— Още нещо.
— Все това повтаряш.
— Знам, обаче тоя път е наистина.
Показах й шестте снимки на изчезналите мъже, които беше донесла Рейчъл. Те бяха качествени и много по-ясни от ония, които бяха публикувани във вестника — цветни любителски фотографии, дадени на полицията от роднините и впоследствие любезно предоставени на ФБР.
— Някой от тия да ти е бил клиент?
— Виж, мой човек, тук не говорим за клиентите си. Много сме дискретни и не даваме такива сведения.
— Те са мъртви, Тами. Вече няма значение.
Жената се ококори, после се вторачи в снимките в ръката ми. Този път ги взе и ги разгледа като ръка на карти. По блясъка в погледай видях, че й се е паднало асо.
— Какво?
— Ами, тоя човек прилича на един клиент. Беше с Мека, Струва ми се. Можеш да я попиташ.
Чух двойно изсвирване на клаксон. Рейчъл губеше търпение.
— Иди при Мека и я доведи. Тогава ще ти дам втората стотачка. Кажи й, че имам малко пари и за нея. Ней казвай какво искам — кажи й, че съм поръчал две момичета едновременно.
— Добре, но с това приключвам и ще ми платиш.
— Дадено.
Тя излезе. Докато чаках, се огледах. На стените имаше ламперия от имитация на череша. Завесата на единствения прозорец бе украсена с волани. Наведох се и я дръпнах. Навън се виждаше само гола пустиня. Леглото и караваната спокойно можеха да са на луната.
Вратата се отвори. Обърнах се, готов да дам на Тами остатъка от парите и да бръкна в джоба си за дяла на Мека. На прага обаче не стояха две жени. А двама мъже. И бяха едри, единият дори по-едър от другия, и ръцете под черните им тениски бяха изцяло покрити със затворнически татуировки. Върху издутите бицепси на по-едрата мутра имаше череп с ореол и по това разбрах какви са.