— Слава Богу — въздъхна Мека. — Ще чакам тук.
— И аз — присъедини се към нея Тами.
Бош ги пусна да слязат.
— Просто чакайте тук — извика им Рейчъл. — Ако се върнете в караваната си или отидете другаде, само ще ги вбесите.
Те не обърнаха внимание на предупреждението й. Рейчъл ги проследи с поглед как се качват по рампата и влизат в бара. Бош седна зад волана и включи на задна.
— Сигурна ли си? — попита той. — Предполагам, че агент Дей ти е казала да чакаш подкреплението.
— Освен това ми каза, че едно от първите неща, които щяла ла направи, е да те отпрати. Искаш ли да чакаш да ти бие шута, или предпочиташ първо да видиш караваната?
— Караваната, разбира се. Нали не се налага да мисля за кариерата си.
Минахме по черния път, към който ни беше насочил Билингс Рет и който се издигаше по склона на около километър и половина западно от Клиър. После продължаваше по равното и завиваше зад червеникавооранжева скала — точно каквато я бе описал Рет. Приличаше на задния край на огромен пътнически кораб, щръкнал под шейсетградусов ъгъл нагоре и потъващ в морето. Поне според филма. Катерачът, за когото беше споменал кметът, се бе изкачил до съответното място на върха и беше написал с бяла боя „Титаник“.
Не спряхме да се възхитим на скалата и надписа. Заобиколих я и скоро стигнахме до малка каравана, поставена върху бетонни блокове. До нея имаше стара кола със спукани гуми и варел за бензин, използван за изгаряне на отпадъци. От другата страна видях голям резервоар за гориво и електрически генератор.
За да запазя евентуалните следи на местопрестъплението, спрях на известно разстояние и угасих двигателя. Забелязах, че генераторът не работи. Над мястото бе надвиснала някаква неподвижност, която му придаваше зловещ вид. Изпитах реално усещане, че съм стигнал на края на света, място на пълен мрак. Зачудих се дали Бакъс е водил жертвите си тук, дали това е бил краят на света за тях. Сигурно, заключих. На това място чакаше злото.
Рейчъл наруши тишината.
— Е, само ще зяпаме ли, или ще влезем вътре?
— Просто чаках ти да предложиш.
Тя слезе, слязох и аз. Срещнахме се пред колата. И тогава Забелязах, че малките горни прозорчета на караваната са отворени, което не се очаква от човек, задълго напускащ си. След това откритие идваше миризмата.
— Усети ли?
Рейчъл кимна. Смъртта витаеше във въздуха. Много по-страшна, много по-силна, отколкото в Зайзикс. Инстинктивно разбрах, че няма да открием тук заровените тайни на убиеца. Не и тоя път. В караваната имаше труп, поне един, който се разлагаше незаровен.
— С последното си действие — промълви Рейчъл.
— Моля?
— Писмото. Така пишеше в писмото.
Кимнах. Тя мислеше за самоубийство.
— Смяташ ли?
— Не знам. Да проверим.
Бавно тръгнахме напред. Мълчахме. Миризмата се усили и разбрахме, че мъртвецът се е пържил в караваната доста дълго.
Приближих се до прозореца отляво на вратата, долепих ръце до стъклото и надзърнах в мрака. Докосването на дланите ми до прозореца вдигна рояк бръмчащи мухи в караваната. Те започнаха да се блъскат в стъклото в опит да излязат, сякаш гледката и вонята вътре бяха твърде много дори за тях.
На прозореца нямаше завеса, обаче от тоя ъгъл не виждах почти нищо — поне не забелязах тялото. Имаше нещо като малка дневна с кушетка и стол. На масата видях две купчини книги с твърди корици. Зад стола имаше етажерка с претъпкани лавици.
— Нищо — казах.
Отдръпнах се от прозореца и плъзнах поглед по дължината на караваната. Видях, че Рейчъл се втренчва във вратата, после в бравата. Хрумна ми нещо, нещо, което не се вписваше.
— Рейчъл, защо ти е оставил писмо в бара?
— Моля?
— Писмото. Оставил го е в бара. Защо точно там? Защо не тук?
— Предполагам, че е искал непременно да го получа.
— Даже да не го беше оставил там, ти пак щеше да дой-ш тук. И щеше да го намериш.
Рейчъл поклати глава.
— Какво искаш да кажеш? Не разби…
— Не натискай бравата, Рейчъл. Да почакаме.
— Какви ги говориш?
— Това не ми харесва.
— Защо не огледаш отзад? Може да има друг прозорец, през който да видиш нещо.
— Добре, ще проверя. Ти само чакай.
Рейчъл не отговори. Заобиколих отляво, прескочих теглича и тръгнах към другата страна. Но после спрях и се запътих към варела.
Той бе една трета пълен с овъглени останки. На земята имаше дръжка от метла, също овъглена в единия край. Вдигнах я и започнах да ровя в пепелта, както бях сигурен, че е правил Бакъс, докато е горял огънят. Беше искал непременно да изгори всичко.