Изглежда, че бе горил главно хартия и книги. Нямаше нищо по-запазено, докато не се натъкнах на почерняла и стопена кредитна карта. Не успях да прочета нищо, обаче предполагах, че криминалистите ще я свържат с някоя от жертвите. Продължих да ровя и видях парчета стопена черна пластмаса. После забелязах книга, изгоряла до неузнаваемост отвън, но някои страници отвътре бяха частично запазени. Извадих я и предпазливо я разтворих. Приличаше на поезия, макар че не можех да съм сигурен. Между две страници намерих полуизгоряла касова бележка. От името на книжарницата бяха запазени думите „Бук Кар“.
— Бош? Къде си?
Пуснах книгата във варела и забих в пепелта дръжката от метла. Запътих се към задната страна на караваната, видях още един отворен прозорец и изсумтях:
— Чакай малко.
Рейчъл чакаше. Започваше да губи търпение. Чуваше далечния вой на хеликоптери, които се приближаваха над пустинята. Знаеше, че е изпуснала последния си шанс. Щяха да я отстранят, дори можеше да я накажат заради отношенията й с Бош.
Тя отново погледна бравата. Замисли се за Бакъс и дала това може да е последният му ход. Дали тези четири години в пустинята му бяха достатъчни? Дали беше убил Тери Маккейлъб и й бе пратил джипиеса само за да я доведе? Замисли се за писмото, което й беше оставил и в което й казваше, че я е обучил добре. Обзе я гняв, гняв, който настояваше да отвори вратата и…
— Имаме труп! — извика Бош от другата страна на караваната.
— Какво? Къде?
— Ела отзад. Виждам го. Има легло и виждам труп. Отпреди два-три дни. Не виждам лицето.
— Добре, нещо друго?
Тя зачака. Бош не отговори. Рейчъл постави ръка на бравата и я натисна.
— Вратата не е заключена.
— Не я отваряй, Рейчъл! — извика Бош. — Мисля… Мисля, че има газ. Усещам друга миризма освен на трупа. Нещо друго освен очевидното. Нещо под повърхността.
Рейчъл се поколеба, но после натисна бравата докрай и открехна вратата.
Не се случи нищо.
Тя бавно отвори. Отново нищо. Мухите заизлитаха покрай нея и Рейчъл ги отпъди с ръка от очите си.
— Влизам, Бош.
Тя пристъпи в караваната. Още мухи. Бяха навсякъде. И тогава миризмата я връхлетя отвсякъде и стомахът й се сви.
Очите й се приспособиха към сумрака след ярката светлина навън и тя видя снимките. Бяха натрупани върху масите, други бяха залепени по стените и хладилника. Снимки на жертви, живи и мъртви, плачещи, умоляващи, окаяни. Кухненската маса бе превърната в работно бюро. Имаше лаптоп, свързан с принтер, и три купчинки снимки. Рейчъл вдигна най-голямата и започна да ги преглежда. Някои от мъжете на снимките бяха изчезналите, чиито фотографии носеше със себе си. Това обаче не бяха семейни снимки като нейните. Това бяха снимки на жертви. Мъже, чиито очи умоляваха обектива, молеха за прошка и милост. Рейчъл забеляза, че всички фотографии са снимани отгоре — убиецът, Бакъс, заемаше доминираща позиция, насочваше обектива надолу към жертвите си, които го умоляваха да им подари живота.
Не можеше да ги гледа повече. Остави ги и взе втората купчина. Тези снимки бяха по-малко и на повечето имаше жена с две деца. Бяха правени в търговски комплекс. Остави и тях и тъкмо се канеше да премести фотоапарата, затискащ третата купчина, когато Бош влезе в караваната.
— Какво правиш, Рейчъл?
— Не се бой. Имаме пет, може би даже десет минути. Ще излезем веднага щом чуем хеликоптерите и ще оставим караваната на екипа за анализ на местопрестъпления. Просто искам да видя дали…
— Не говоря за това, че си изпреварила другите агенти. Това не ми харесва — че вратата е отворена. Нещо не е…
Той замълча — беше видял снимките.
Рейчъл отново се обърна към масата и вдигна фотоапарата, оставен върху последната купчина снимки. И видя себе си. Трябваха й няколко секунди, за да дойде на себе си, но после разбра къде е фотографирана.
— Той през цялото време е бил с мен — промълви тя.
— Какви ги говориш?
— Това е на „О’Хеър“. Транзитният ми престой. Бакъс ме е наблюдавал.
Рейчъл бързо прегледа снимките. Бяха шест, всички от Деня на пътуването й. На последната Рейчъл и Шери Дей се поздравяваха в багажната зала. Шери държеше табела, на която пишеше „БОБ БАКЪС“.
— Той ме е наблюдавал!
— Както е наблюдавал Тери.
Бош бръкна в таблата на принтера и с показалците на двете си ръце извади снимката за ръбовете, без да оставя отпечатъци Това очевидно бе последната фотография, която беше принтирал Бакъс. Виждаше се двуетажна къща с автомобил комби на отбивката. До предната лява врата стоеше старец и гледаше връзка ключове, като че ли търсеше ключа за колата.