Бош подаде снимката на Рейчъл.
— Кой е този човек?
Тя дълго я гледа.
— Не знам.
— А къщата?
— Никога не съм я виждала.
Детективът се обърна да остави фотографията в таблата, така че криминалистите да я намерят в първоначалното й положение.
Рейчъл мина зад него и продължи по коридора към една затворена врата. Преди да стигне до нея, надникна в отворената баня. Във ваната имаше две възглавници и одеяло. Спомни си информацията за Бакъс и я обзе физическо отвращение.
Излезе от банята, тръгна към затворената врата в дъното на коридора и попита:
— Там ли го видя?
Бош се обърна към нея.
— Рейчъл…
Рейчъл не спря. Натисна бравата и отвори вратата. Чух отчетливо металическо изщракване, което разумът ми не свърза с никаква ключалка. Рейчъл замръзна.
— Хари?
— Какво има?
— Хари!
Тя се обърна в тесния коридор. Погледнах покрай нея и видях трупа на леглото. Мъжко тяло, отпуснато по гръб, с черна каубойска шапка, която скриваше лицето. Пистолет в дясната ръка. Огнестрелна рана отляво на гърдите.
Навсякъде около нас бръмчаха мухи. Чух високо съска-не, проврях се покрай нея и видях фитила на пода — химически фитил, плитка от жици, обработени с химикали, за да горят при всякакви условия, дори под вода.
Фитилът гореше адски бързо. Не можехме да го спрем.
Около метър и половина се виеше по пода, после изчезваше под леглото. Рейчъл се наведе и посегна да го измъкне.
— Недей! Това може да го възпламени. Нищо не можем да направим — трябва да се махаме оттук.
— Не! Не можем да изгубим уликите! Трябва…
— Няма време, Рейчъл! Бягай! Веднага!
Избутах я в коридора и с тяло й препречих пътя назад. Започнах да отстъпвам заднишком, вперил поглед във фигурата на леглото. Когато реших, че Рейчъл се е отказала да се съпротивлява, се обърнах. Тя само това чакаше — провря се покрай мен и викна:
— Трябва да вземем ДНК!
Влезе в стаята и се хвърли към леглото. Ръката й се стрелна и смъкна шапката на мъртвеца от лицето му, разкривено и посивяло от разложението. После тя се обърна и хукна към вратата.
Възхитих се на бързия й ум, на онова, което току-що беше направила. По вътрешната кожена лента на шапката със сигурност имаше клетки от кожа, които да съдържат телесната ДНК. Рейчъл мина покрай мен, тичаше към изхода. Погледнах към пода и видях, че пламъкът на фитила потъва под леглото. Втурнах се по петите й.
— Той ли беше? — извика през рамо Рейчъл.
Разбрах какво ме пита. Дали трупът на леглото е на мъжа, който се е появил на яхтата на Тери Маккейлъб. Дали е Бакъс.
— Не знам. Бягай!
Стигнах до вратата две секунди след нея. Тя вече тичаше по пътя към Скалата на Титаник. Последвах я. Бях направил само пет-шест крачки, когато експлозията разцепи въздуха зад мен. Ударната вълна ме връхлетя с цялата си оглушителна сила и ме повали по очи на земята. Спомних си свиването на кълбо и претъркалянето от казармата и тази маневра ми осигури още няколко метра разстояние от взрива.
Времето се накъса и забави ход. Тичах. В следващия момент бях на четири крака с отворени очи и се опитвах да вдигна глава. Нещо за миг затъмни слънцето и видях, че караваната се носи на десет метра височина над мен. Стените и покривът й бяха непокътнати и тя сякаш висеше във въздуха. После с трясък се стовари на десетина метра пред мен. Ръбовете на алуминиевите й стени бяха остри като бръснач. Падането й на земята прозвуча като верижна катастрофа на пет коли.
Погледнах небето за други падащи предмети и видях, че е чисто. Обърнах се към предишното място на караваната, където пламтеше огнено кълбо, бълващо черен дим. Всичко на площадката бе унищожено от експлозията и огъня. Леглото и мъжа ги нямаше. Бакъс беше подготвил сцената идеално.
Изправих се, обаче не съвсем стабилно, защото тъпанчетата ми все още реагираха и не можех да пазя равновесие. Струваше ми се, че се намирам в тунел и че от двете ми страни профучават влакове. Искаше ми се да запуша уши с длани, но знаех, че няма да има полза. Шумът кънтеше в самия мен.
Преди взрива Рейчъл се беше намирала само на няколко метра от мен, само че сега не я виждах. Заклатушках се из дима. Започвах да си мисля, че е попаднала под караваната.
Накрая обаче я намерих на земята отляво на останките. Лежеше неподвижно в праха. Черната шапка се въргаляше до нея като символ на смъртта.
— Рейчъл?
Клекнах и първо я огледах, без да я докосвам. Тя лежеше по корем и косата й скриваше очите й. Леко отметнах кичурите от лицето й и това движение ми напомни за дъщеря ми. Когато отдръпнах ръка, забелязах кръв по опакото на дланта си и чак сега осъзнах, че съм пострадал. Реших да мисля за това по-късно.