Приклекнах, за да разгледам рисунката заедно с дъщеря си.
— Тоя с пистолета аз ли съм?
— Да. Защото си бил полицай.
Кимнах.
— Ами кой е тоя злодей?
Тя посочи с пръстче другата фигура.
— Това е господин Демон.
Усмихнах се.
— Кой е господин Демон?
— Той е борец. Мама казва, че ти се бориш с демоните, а той е най-главният сред тях.
— Разбирам.
Погледнах над главичката й Елинор и се усмихнах. Не се сърдех за нищо. Просто обичах дъщеря си и обожавах начина, по който виждаше своя свят. Буквалността на мирогледа й. Знаех, че това няма да продължи много, и затова ценях всеки негов миг.
— Може ли да взема рисунката?
— Защо?
— Защото е красива и искам да си я имам. Трябва да замина за известно време и искам да мога да си я гледам. Тя ще ми напомня за теб.
— Къде отиваш?
— Връщам се на онова място, което наричат Града на ангелите.
Мади се усмихна.
— Това е глупаво. Ангелите не се виждат.
— Знам. Но виж, мама ще ти прочете нова книжка за маймунката Били. Затова сега ще ти пожелая лека нощ и ще дойда да те видя веднага, щом мога. Съгласна ли си, миличка?
— Да, татко.
Целунах я по бузките и здраво я прегърнах. После я целунах по темето и я пуснах. Изправих се с рисунката в ръка и й подадох книгата, която щеше дай чете Елинор.
— Марисол? — извика бившата ми жена.
Салвадорката се появи след секунди, сякаш бе чакала в съседната дневна. Усмихнах се и й кимнах, докато тя получаваше инструкции.
— Моля те, заведи Мади в стаята й и я сложи да си легне. АЗ ще дойда веднага щом се сбогувам с баща й.
Дъщеря ми излезе с бавачката си.
— Съжалявам — каза Елинор.
— За кое, за рисунката ли? Не мисли за това. Харесва ми. Ще я залепя на хладилника си.
— Просто не знам откъде го е измислила. Не съм й казвала точно, че се бориш с демони. Сигурно ме е чула по телефона или нещо подобно.
Кой знае защо, предпочитах да знам, че е казала на дъщеря ни точно това. Смущаваше ме мисълта, че Елинор е разговаряла по тоя начин за мен с друг човек, за когото в момента не споменаваше. Опитах се да не ми проличи.
— Няма нищо. Само си помисли — когато Мади тръгне на училище и другите деца се хвалят, че татковците им са адвокати, пожарникари, доктори или нещо друго, тя ще има коз. Ще им каже, че татко й се бори с демони.
Елинор се засмя, но се сети за нещо и усмивката й се стопи.
— Чудя се с какво ще каже, че се занимава майка й.
Не можех дай отговоря, затова смених темата.
— Харесва ми това, че представата й за света не е обременена от скрити значения — отново загледан в рисунката, отбелязах аз. — Толкова е невинна, нали разбираш?
— Да. И на мен ми харесва. Но ще те разбера, ако не искаш да си мисли, че буквално се бориш с демони. Защо ней го обясни?
Поклатих глава и си спомних нещо.
— Като малък, когато още живеех с майка си, тя имаше плимут „Белведере“ с автоматични предавки. Струва ми се, че адвокатът й го беше дал да го използва или нещо подобно. За две години. Така или иначе, майка ми изведнъж реши, че иска да отиде на екскурзия из страната. Затова натоварихме багажа си в колата и заминахме, само двамата.
— Някъде на юг, не си спомням къде, спряхме да налеем бензин и отстрани на бензиностанцията имаше две чешми. На едната пишеше „БЕЛИ“, а на другата — „ЧЕРНИ“. Помислих си, че от крановете текат бели и черни струи, и отидох при чешмата с надпис „ЧЕРНИ“, за да видя какъв цвят е водата. Преди да стигна до нея, майка ми ме дръпна и ми обясни нещата. А аз не исках да ми обяснява нищо, исках просто да ме остави да видя водата.
Елинор се усмихна.
— На колко години си бил?
— Не знам. На седем-осем.
Тя се изправи и се приближи към мен. Целуна ме по бузата и аз й го позволих. Леко я прегърнах с ръка през кръста.
— Успех с демоните, Хари.
— Мерси.
— Ако някога промениш намеренията си, аз съм тук. Ние сме тук.
Кимнах.
— Тя ще промени твоите намерения, Елинор. Само почакай и ще видиш.
Бившата ми жена се усмихна, но доста тъжно, и нежно погали брадичката ми с длан.
— Ще провериш ли дали вратата е заключена на тръгване?
— Както винаги.
Пуснах я и тя излезе от кухнята. Сведох очи към рисунката на човека, който се бореше със своя демон. Дъщеря ми ме беше нарисувала усмихнат.
Глава 36
Преди да се кача в мотелския си апартамент, се отбих в офиса и казах на господин Гупта, че заминавам. Той отговори, че тъй като съм наемал апартамента от седмица за седмица, кредитната ми карта вече била таксувана. Отвърнах, че няма проблем и че въпреки това ще си тръгна. Прибавих, че ще оставя ключа на кухненската маса. Тъкмо се канех да изляза от офиса, когато се поколебах и после го попитах за съседката ми Джейн.