— Да, и тя си замина. Също като вас.
— Какво искате да кажете с това „също като вас“?
— И нея я бяхме таксували за цялата седмица, обаче тя все пак си тръгна.
— Ей, може ли да попитам как е цялото й име? Така и не го научих.
— Джейн Дейвис. Харесвахте ли я?
— Да, беше много мила. Приказвахме си през балконите. Не успях да се сбогувам с нея. Не е ли оставила адрес или нещо такова?
Гупта се усмихна. Имаше много розови венци за човек с толкова тъмна кожа.
— Не, разбира се.
Кимнах в знак на благодарност за информацията. Излязох от офиса, качих се по стълбището и отидох по коридора до стаята си. Събрах си багажа за по-малко от пет минути. След това извадих от гардероба същия кашон, в който бях донесъл всичко, и го напълних с останалите си вещи и играчките, които държах там заради Мади. Бъди Локридж бе познал, като ме беше нарекъл Хари Куфара. Обаче Хари Бирения кашон щеше да е още по-точен прякор.
Преди да си тръгна проверих хладилника и видях, че ми е останала бутилка бира. Извадих я и я отворих. Реших, че от една бира няма да ми стане нищо. В миналото бях пил и повече преди да шофирам. Помислих си дали да не си направя сандвич със сирене, но се отказах, тъй като това ми припомни за навика на Бакъс всеки ден да яде печени сандвичи със сирене в Куонтико. Излязох на балкона с шишето, за да погледам за последен път самолетите на богаташите. Вечерта бе прохладна и свежа. Сините светлини на далечната писта блещукаха като сапфири.
Двата черни самолета ги нямаше — собствениците им бяха приключили бързо, независимо дали бяха спечелили, или изгубили. Зачудих се какво общо могат да имат самолетите с Джейн Дейвис и нейния престой в мотела.
Погледнах към пустия балкон на Джейн, само на метър и нещо от моя. Пепелникът си беше на перилата и видях, че е пълен с недопушени цигари. Още не бяха почистили апартамента й.
И това ми даде една идея. Огледах се. Не забелязах човешко движение, освен на Ковал, където колите бяха спрели на червен светофар. Не видях и следа от нощния пазач на паркинга. Бързо се качих върху парапета и тъкмо се канех да се прехвърля на съседния балкон, когато на вратата ми се почука. Скочих обратно и отидох да отворя.
На прага стоеше Рейчъл Уолинг.
— Рейчъл? Здравей. Случило ли се е нещо?
— Не, нищо, което да не може да се реши със залавянето на Бакъс. Ще ме поканиш ли да вляза?
— Заповядай.
Рейчъл влезе и видя кашона с вещите ми, но я изпреварих.
— Как мина днес, когато се върна в града?
— Ами, специалният агент ми прочете обичайното конско.
— Прехвърли ли цялата вина върху мен?
— Както се уговорихме. Той бесня и крещя, обаче какво Можеше да направи? Сега не ми се говори за това.
— А за какво?
— Като начало — имаш ли още една?
Имаше предвид бирата.
— Не. Просто я допивах и се канех да замина.
— Тогава се радвам, че те заварих тук.
— Искаш ли да си я поделим? Ще ти донеса чаша.
— Нали каза, че нямаш доверие на чашите тук?
— Ами, ще я измия…
Рейчъл се пресегна за бутилката и отпи глътка. Подаде ми я, без да откъсва очи от моите. После се обърна и посочи кашона.
— Значи си тръгваш.
— Да, за известно време се връщам в Лос Анджелис.
— Дъщеря ти сигурно ще ти липсва.
— Много.
— Ще идваш ли да я виждаш?
— Колкото може по-често.
— Хубаво. Нещо друго?
— Какво по-точно? — попитах аз, въпреки че знаех какво има предвид.
— Ще се връщаш ли тук за нещо друго?
— Не, само заради дъщеря ми.
Дълго стояхме и се взирахме един в друг. Подадох й бирата, но Рейчъл ней обърна внимание. Целуна ме по устните и мигновено се прегърнахме.
Знам, че имаше нещо общо с караваната, с общото ни преживяване в пустинята, което ни караше силно да се притиснем един към друг и да се насочим към леглото.
Любихме се като хора, едва избегнали смъртта, бързо и навярно малко брутално — от страна и на двамата. Сексът обаче задоволи първичното ни желание да победим смъртта с живот.
Когато свършихме, се отпуснахме прегърнати върху завивките, тя отгоре ми, аз с пръсти, все още заровени в косите й.
Рейчъл се пресегна наляво за бирата, но я събори и я изля почти цялата върху нощното шкафче и пода.
— Отиде ми гаранционният депозит — отбелязах.