В шишето беше останало достатъчно, за да отпие една глътка и да ми го подаде.
— Толкова за днес — рече тя, докато пиех.
Върнах й остатъка.
— Какво искаш да кажеш?
— След случилото се в пустинята трябваше да го направим.
— Да.
— Гладиаторска любов. Затова дойдох тук. За да не те изпусна.
Усмихнах се — спомних си гладиаторската шега от един стар филм, който ми харесваше. Обаче ней казах нищо и тя сигурно си помисли, че се усмихвам на думите й. Отпусна глава на гърдите ми. Повдигнах косата й, този път по-нежно, за да погледна опърлените краища. После спуснах ръце надолу по гърба й и започнах да я разтривам. Струваше ми се странно, че сега сме толкова нежни един към друг, само минути след като сме били гладиатори.
— Предполагам, че няма да те заинтересува възможността да откриеш клон на частния си детективски офис в Южна Дакота, нали?
Усмихнах се и сподавих смеха в гърдите си.
— Ами в Северна Дакота? — попита тя. — Може и там да ме пратят.
— Трябва да имаш дърво, за да имаш и клон.
Рейчъл нежно ме удари с юмрук по гърдите.
Размърдах се, за да се измъкна изпод нея. Тя изпъшка, но остана отгоре ми.
— Това означава ли, че искаш да се надигна и да се махна оттук?
— Не, Рейчъл, ни най-малко.
Погледнах и видях, че вратата е отключена. Представих си как господин Гупта се качва, за да провери дали съм заминал, и заварва двугърбо чудовище на леглото в апартамент, който смята за освободен. Усмихнах се. Не ме беше грижа.
Рейчъл вдигна лице, за да ме погледне.
— Какво има?
— Нищо. Оставили сме вратата отключена. Някой може Да влезе.
— Ти си я оставил отключена. Това е твоят апартамент.
Целунах я и осъзнах, че не съм я целувал по устните през цялото време, докато се любехме. Още нещо странно.
— Знаеш ли какво, Бош?
— Какво?
— Бива те.
Усмихнах се и й благодарих. Жените могат да изиграят тая карта по всяко време и всеки път получават еднаква реакция.
— Сериозно.
Тя впи нокти в гърба ми, за да подчертае твърдението си, С едната си ръка здраво я притиснах към себе си и двамата се претърколихме. Предполагах, че съм поне десет години по-възрастен от нея, обаче това не ме смущаваше. Пак я целунах, станах от леглото, събрах дрехите си от пода и отидох при вратата, за да я заключа.
— Мисля, че в банята има поне още един чист пешкир — казах. — Можеш да го използваш.
Тя настоя пръв да взема душ и аз я послушах. Докато тя се къпеше, прекосих Ковал до една бакалия и купих още две бири. Щях да се огранича с това, защото щях да шофирам. Седях на кухненската маса, когато тя излезе от банята, напълно облечена и усмихната, и видя двете бутилки.
— Знаех си, че ще свършиш нещо полезно.
Рейчъл седна и се чукнахме.
— За гладиаторската любов — каза тя.
Отпихме и известно време помълчахме. Опитвах се да реша какво означава за мен последният час. И за нас.
— За какво мислиш? — попита Рейчъл.
— За това как се усложняват нещата.
— Не е задължително. Може просто да видим какво ще се случи.
Това не ми прозвуча същото като молбата да се преместя в Дакота.
— Хубаво.
— По-добре да вървя.
— Къде?
— Връщам се в оперативното бюро.
— Чу ли какво се е случило с варела за смет след взрива? Забравих да погледна.
— Не, защо?
— Когато бяхме навън, надникнах в него. Съвсем бегло, че ли е горил кредитни карти, може би и лични документи.
— На жертвите ли?
— Сигурно. Горил е и книги.
— Книги ли? Според теб защо го е правил?
— Не знам, обаче е странно. Навсякъде в караваната имаше книги. Едни е изгорил, други не. Струва ми се странно.
— Е, ако от варела е останало нещо, криминалистите ще го анализират. Защо не го спомена по-рано, когато те разпитваха?
— Защото главата ми кънтеше и сигурно съм забравил.
— Временна загуба на паметта се получава при сътресение.
— Аз нямам мозъчно сътресение.
— Имам предвид експлозията. Разбра ли какви са книгите?
— Не, нямах време. Извадих само една, най-малко изгорялата. Приличаше на поезия. Поне така ми се струва.
Тя ме погледна и кимна, но не отговори.
— Не разбирам защо е горил книги. Поставя бомба, която да вдигне във въздуха цялата каравана, обаче си прави труда да отиде при варела и да изгори някои книги. Почти сякаш…
Млъкнах и се опитах да свържа нещата.
— Почти сякаш какво, Хари?
— Не знам. Сякаш не е искал да остави тая работа с караваната на случайността. Искал е да е сигурен, че тия книги Ще изгорят.
— Предполагаш, че двете неща са свързани. Кой знае, може Да е изгорил книгите преди половин година или там някъде. Не можеш просто така да ги свържеш.
Кимнах. Имаше право, обаче противоречието продължаваше да ме смущава.