— Намерих книгата в горната част на варела — поясних аз. — Беше изгорена при последното му използване. В нея имаше и касова бележка. Полуизгоряла. Но сигурно ще успеят Да я проверят.
— Когато се върна, ще се поинтересувам. Но не си ням да съм виждала варела след взрива.
Свих рамене.
— Аз също.
Рейчъл се изправи. Последвах примера й.
— Има още нещо — казах аз и бръкнах във вътрешния джоб на сакото си. Извадих снимката и й я подадох.
— Сигурно съм я взел, докато бях в караваната, и после съм забравил за нея. Намерих я в джоба си.
Беше снимката от принтера. Двуетажната къща със стареца отпред до комбито.
— Страхотно, Хари. И как да обясня съществуването й?
— Не знам. Обаче реших, че може да се опиташ да откриеш къщата или стареца.
— Какво значение има това?
— Стига, Рейчъл. Знаеш, че не е свършило.
— Не съм сигурна.
Смущаваше ме това, че тя не искаше да разговаря с мен, след като само допреди няколко минути бяхме толкова близки.
— Добре.
Вдигнах кашона си и дрехите, които висяха на закачалки.
— Чакай малко, Хари. Нима просто ще си тръгнеш така? Какво искаш да кажеш с това, че не е свършило?
— И двамата знаем, че оня труп не беше на Бакъс. Ако това не интересува нито теб, нито Бюрото, добре. Обаче не ме будалкай, Рейчъл. Не и след всичко, което преживяхме днес, не и след онова, което току-що направихме.
Тя омекна.
— Виж, Хари, не зависи от мен, разбираш ли? В момента чакаме криминалистите да си свършат работата. Официалната позиция на Бюрото сигурно ще бъде определена едва утре, когато директорът даде пресконференция.
— Не ме интересува официалната позиция на Бюрото. АЗ разговарям с теб.
— Какво искаш да кажа, Хари?
— Искам да кажеш, че ще пипнеш тоя тип, каквото и Да заяви утре директорът.
Тръгнах към вратата. Рейчъл ме последва. Излязохме от апартамента и тя затвори вратата.
— Къде ти е колата? — попитах. — Ще те изпратя.
Рейчъл посочи и двамата слязохме по стълбището. Автомобилът й бе паркиран до офиса. След като отвори предната лява врата, тя се обърна и се спогледахме.
— Искам да пипна тоя тип. Повече, отколкото предполагаш.
— Хубаво. Ще поддържаме връзка.
— Е, а ти какво ще правиш?
— Не знам. Когато реша, ще ти съобщя.
— Добре. До скоро, Бош.
— Довиждане, Рейчъл.
Тя ме целуна и се качи в колата си. Отидох при мерцедеса, като минах между двете крила на мотела, за да стигна на другия паркинг. Бях абсолютно сигурен, че не виждам Рейчъл Уолинг за последен път.
Глава 37
На излизане от града можех да избягна трафика по ларгото, обаче не го направих. Реших, че пъстрите светлини ще ме ободрят. Знаех, че оставям дъщеря си тук. Отивах в Лос Анджелис, за да постъпя отново в управлението. Щях да виждам дъщеря си, но нямаше да мога да прекарвам толкова време с нея, колкото имах нужда и исках. Заминавах, за да се влея в потискащите легиони от неделни бащи, мъжете, които трябва да концентрират обичта и дълга си в двайсет и четири часови срещи с децата си. Тази мисъл породи тъмен страх в гърдите ми, страх, който не можеше да се разпръсне и от милиард киловата светлина. Нямаше съмнение, че напускам Лас Вегас като губещ.
Щом напуснах светлините и границите на града, трафикът оредя и небето потъмня. Опитах се да не обръщам внимание на угнетеността, която се дължеше на собствения ми избор. Вместо това, докато шофирах, мислех за разследването, следвах логиката на събитията от гледна точка на Бакъс, смилах фактите през зъбците на анализа, докато не се превърнаха в ситен прах — и ми останаха само въпроси без отговор. Виждах нещата по същия начин, по който ги виждаше Бюрото. Приел името Том Уолинг, Бакъс живял в Клиър и отвличал клиентите, които возел от публичните домове. Години наред действал безнаказано, защото избирал идеалните жертви. Поне докато броят им не се обърнал срещу него й следователите от Вегас не започнали да откриват система й не съставили списъка на шестимата изчезнали. Бакъс сигурно знаел, че е само въпрос на време, докато направят връзката с Клиър. И когато видял името на Тери Маккейлъб във вестника, сигурно разбрал, че това време изтича. Може би Маккейлъб дори беше ходил в Клиър. Кой знае? Повечето отговори бяха умрели заедно с него, а после и с оная каравана в пустинята.
В историята имаше прекалено много неизвестни. От тая гледна точка обаче ми се струваше очевидно, че Бакъс е затворил дюкяна. Че е планирал да приключи пустинния си доход с величествени илюминации — да очисти двете си протежета Маккейлъб и Рейчъл с патологична проява на съвършенство и да остави в караваната си овъглен и унищожен труп, който да постави въпроса дали е жив, или мъртъв. През последните години Саддам Хюсеин и Осама бен Ладен бяха поставяли същия въпрос. Бакъс може да се виждаше на същата сцена.