Най-много ме смущаваха книгите във варела. Въпреки че Рейчъл не им бе обърнала внимание, тъй като обстоятелствата на изгарянето им не бяха известни, те ми се струваха важен детайл от разследването. Щеше ми се да бях отделил повече време на книгата, която бях извадил. Изгорялата книга предполагаше, че съществува част от плана на Поета, за която още никой не знае.
Спомних си за частично запазената касова бележка, която бях видял в книгата. Отворих мобифона си, проверих дали има покритие и набрах номера на ласвегаските телефонни услуги. Попитах дали имат регистрирана книжарница „Бук Кар“ и телефонистката отговори отрицателно. Тъкмо се канех да затворя, когато тя прибави, че имат регистрирана книжарница „Бук Караван“ на Индъстри Роуд. Благодарих й и тя прекъсна връзката.
Предполагах, че магазинът е затворен заради късния час. Надявах се да има телефонен секретар, за да помоля собственика да ми се обади на другата сутрин. На второто иззвъняване обаче ми отговори дрезгав глас.
— Отворено ли е?
— Книжарницата е денонощна. Какво обичате?
Работното време ми даде представа що за книжарница е това. Все пак опитах наслуки.
— Продавате ли поезия?
Мъжът с дрезгавия глас се изхили и ми затвори.
„Бук Караван“, изглежда, беше задънена улица, обаче на сутринта можех да се обадя на Рейчъл и да й кажа, че сигурно си струва да проверят за връзка с Бакъс.
От тъмнината изплува зелен магистрален знак и се фокусира под светлината на фаровете ми.
Помислих си дали да не отбия по неравния пустинен път, който се отклоняваше в мрака. Зачудих се дали при гробовете продължават да работят криминалисти. Обаче какво друго щях да постигна, освен да се срещна с духовете на мъртъвците? Въпросният километър и половина дойде и отмина и аз продължих по шосето, оставяйки духовете на мира.
Бирата, която бях изпил с Рейчъл, се оказа грешка. Към Виктървил започнах да се уморявам. От прекалено много мислене в съчетание с алкохола. Спрях за кафе в един „Макдоналдс“, който работеше до късно. Взех си две кафета и две захарни сладки и докато седях в сепарето, препрочетох папката на Тери Маккейлъб за разследването на Поета. Започвах да запомням реда на докладите и техните обобщения наизуст.
След първата чаша кафе приключих с материалите и затворих папката. Трябваше ми нещо ново. Трябваше или да се откажа и да се надявам, че Бюрото ще си свърши работата, или да подходя към следствието под нов ъгъл.
Не съм против Бюрото. Според мен това е най-старателната, най-добре материално осигурена и най-непреклонна полицейска служба на света. Нейните проблеми се крият в мащабите и многобройните недостатъци в контактите между отделните й клонове, отдели и така нататък чак до самите агенти. Нужен е само провал като 11 септември, за да стане ясно на целия свят нещо, което вече знаят повечето хора в полицията, включително агентите от ФБР.
Като институция, Бюрото се грижи прекалено много за репутацията си и придава прекалено голяма тежест на политиката, още от времето на самия Дж. Едгар Хувър. Някога Елинор Уиш беше познавала агент, назначен във вашингтонската дирекция още по времето на Хувър. Той й казал, че според неписания закон, ако някой агент пътува с асансьора й директорът се качи, агентът няма право да го заговори, дори да го поздрави, и е длъжен веднага да слезе, за да може дебелакът да остане сам и да разсъждава върху тежките си отговорности. Кой знае защо, съм запомнил тази история-ложе би защото разкрива абсолютната арогантност на ФБР.
Заключението беше, че не исках да се обаждам на Грасиела Маккейлъб, за дай съобщя, че убиецът на съпруга й все Още е на свобода и със случая се занимава ФБР. Все още исках аз да реша проблема. Дължах го и на нея, и на Тери. Винаги си плащам дълговете.
Кафето и захарта ме бяха ободрили и продължих към Града на ангелите. Когато излязох на шосе 10, заваля дъжд и колите запълзяха едва-едва. Включих радиото и научих, че е валяло цял ден и до края на седмицата не се очаква да престане. Имаше директен репортаж от каньона Топанга, където местните жители барикадираха вратите и гаражите си с чували пясък в очакване на най-лошото. Имаше опасност от кални свлачища и наводнение. Катастрофалните пожари, които предишната година бяха обхванали хълмовете, не бяха оставили растения, които да задържат дъжда и почвата. Всичко се свличаше.
Знаех, че лошото време ще ми струва още един час път. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше полунощ. Бях имал намерение да изчакам, докато се прибера вкъщи, за да се обадя на Киз Райдър, обаче реших, че може да стане прекалено късно. Отворих мобифона си и набрах домашния й номер. Тя веднага вдигна.