Звярът отново се изправи в целия си огромен ръст, отвори черните си бърни и изригна вбесен кръвожаден рев, който вцепени Фурията. Риландарас се хвърли върху Миризливката и го събори на земята, но Заместника го избута обратно, като човек, който задържа падаща кула. Замахване с черните нокти и Риландарас разкъса ризницата и ивиците броня върху тялото на човека; той падна на колене. Рел се хвърли напред, взе да удря и да мушка и човекът чакал отстъпи крачка назад и нададе вой на агония. На Фурията й се стори, че сега очите му се озъртат и че той търси да се измъкне. Рел продължи да натиска, краката му се носеха напред, а остриетата танцуваха като течен пламък в блясъка, който вече заливаше гърба на Риландарас.
Звярът хвърли поглед назад, а очите му се ококориха до бяло. Рел се спусна и едно от остриетата се вряза дълбоко в косматия корем на звяра. Той изрева, падна назад, замахна за последно към Рел, събори шлема от главата му и го повали. Напънът събори и звяра, той падна в кръга от потрепваща светлина и изчезна.
Фурията гледаше, а чукчето тежеше в потната й ръка. Никой не бе останал на крака. Само Заместника стоеше на колене, олюляваше се, а главата му бе клюмнала напред. Въртящият се бляскав пръстен — или порта, или каквото и да бе, призован от Лис, изчезна с повей на вятъра и отвя буря от искри от жаравата на огъня.
Фурията се препъна напред.
— Лис? Рел? Лис?
Нямаше и следа от шаманката в мъждивата светлина на огъня. От мрака със залитане се довлече някой — Урко, обгърнал здраво с ръце тялото си. Фурията се впусна да му помогне. Той я стисна за рамото така, че по страната й преминаха остриета от болка. Погледна я насълзено от окървавеното си лице. Обърна се да огледа битката. Премигна.
— Можех да викна малко повечко хора, а? Нещо като Пета армия.
— Спокойно сега.
Той се намръщи към нея и кимна:
— Ти бъди спокойна.
Тя видя, че носи чукчето под мишница като шлем.
— Съжалявам.
Тя внимателно остави мъжа на земята и също толкова внимателно махна муницията.
— Наред ли си? — Богове, що за тъп въпрос!
Той обаче я отпрати.
— Иди и виж другите.
Най-наблизо беше Амарон. Мъртъв, изкормен. Ударите на копита по земята изправиха Фурията на крака. Кавалерийска колона се доближаваше с извънредна бързина. Е, за това тя не можеше да направи нищо. Най-близо се намираше Славния зъб — той лежеше с притисната към раната си ръка. Кръвта напояваше земята под рамото му и под разкъсаната ръка. Въпреки призрачната си бледност, въпреки лъсналото от пот лице, той я отпрати нататък с късо кимане.
Тя отиде до Заместника, той се бореше с олюляване да се изправи. Фурията му помогна и простена под тежестта му. Той все още стискаше оръжията, ала доспехите му провисваха на парчета, подрънкваха и се поклащаха.
— Боговете да го прокълнат дано — не спираше да повтаря той. Безумният му поглед попадна върху нея и той се ухили от болка.
— Ако нямаш нищо против, момиче, ще приседна. Мисля, че ще напусна службата.
— Да, давай — и тя го остави.
Следващият бе сетският воин, Миризливката. Той дишаше, но плитко и влажно. Очите му следяха движенията й. Той й промълви нещо. Тя сведе глава близо до него.
— … Тя го направи… — донесе се съвсем слаб шепот.
Фурията кимна:
— Да. Да, направи го.
— … Може би наистина е била… наистина…
Фурията положи ръка на горещото му чело.
— Да — може би. Или може би беше просто стара побъркана магьосница.
Войниците се затичаха надолу по хълма и махаха с ръце, докато не ги изпревари колоната сетски конници. Ездачите скочиха от животните си и изтичаха при ранените. Фурията видя сред тях мнозина, които изглеждаха като шамани, но по никого не видя животински тотеми. Тя ги остави, когато няколко отидоха при Миризливката, и отиде до Рел.
По някаква причина отиде при него накрая. Щом си даде сметка за това, тя разбра защо го е сторила. Нещо в начина, по който беше паднал. Толкова неподвижен. Толкова… окончателен. Продължаваше да лежи, както когато се бе ударил в земята.