Беше мъртъв — гърлото изтръгнато, а белязаното лице бе още по-обезобразено от разкъсващите нокти на човека чакал.
О, Рел. Толкова съжалявам. Тя приглади неравната, наново поникнала коса. Не се очакваше да стане така. Хенг те бе приел за свой нов Покровител. Ти трябваше да заемеш място в градския храм. Да имаш дълго и благополучно бъдеще… ала ето къде лежиш. Ти отдаде живота си, за да премахнеш проклятието. Те може би са усетили това. Че ти някак си ще го сториш за тях. Просто не това беше начинът, по който искаха да стане.
Какво ще правим? Предполагам, че ще продължим. Ще строим наново. Ха! Да строим. А и останахме само Копринения и аз. Само ние надживяхме проклятието. Ако въобще е имало такова. Имаше, нали? Самият Риландарас.
Тя стана и обиколи гаснещия огън, за да се увери, но не намери и следа от Лис. И тъй, тя успя там, където всички останали се провалиха. Тя избави сетите от проклятието им. А не беше ли тя отправила и свое? Какво гласеше то…?
Дойдоха сетски шаманки и я заговориха, но тя не им обърна внимание и поклати глава. Не, не още. Какво беше? А, да! Че ще се скитат изгубени, докато не я помолят за прошка! Е, Лисарател или не, жената си запази място сред божествата им или поне в техните предания. Със сигурност в молитвите им.
Тя потърка лице, огледа се, въздъхна от изтощение. Часове до изгрева. Тя повика ефрейтора от охранителното поделение при себе си. Той дотърча и отдаде уставно чест; очите му бяха ококорени. Тя посочи Рел.
— Покрийте го. Ще го върнем за погребението. И вземете мечовете. Трябва да бъдат върнати. Време е да си ходим у дома.
Епилог
Изкривена, облечена в парцали фигура се показа от хлътналата, опърпана палатка от кожи и козиняви завивки. Затътри се към широк, застлан с бял пясък бряг, като се облягаше тежко на пръчка от плавей и от време на време спираше, за да поеме дъх. Той достигна прибоя, където синьо-зелената лагуна се плискаше спокойно в тънка ивица пяна. Облечен в броня гигант лежеше полузаровен в пясъка в края на прибоя. Изкривената фигура го гледа известно време, после здраво го чукна с тояжката си. Мъжът въздъхна, неумело се размърда и с труд се изправи на крака. Той махна високия си шлем, пусна го на влажния пясък и се хвана за врата току под русата брада. Очите му се изпълниха с почуда.
— Да, излекуван си, Скинър.
Мъжът — Скинър — се извиси над присвития човек.
— Ти отговори… — прогърмя той.
— Разбира се. Нима не съм бил близо до теб от някое време? Зная, че си усещал помощта ми тук и там, нали? Бях те набелязал, Скинър от Обетниците.
Фигурата, неясно очертана заради многослойните провиснали парцали, посочи палатката си.
— Въпросът е, какво можеш да сториш ти… за мен?
Скинър пренебрегна подканата и огледа брега.
— Къде са хората ми?
Фигурата се обърна и се затътри наобратно по пясъка.
— Задържани са, докато не постигнем споразумение, Скинър.
— Ние имаме споразумение, Оковани — изръмжа Скинър, докато се изправяше и потръпваше от болка. Той отново докосна врата си.
— О, имаме ли?
— Да.
Скинър огледа брега и примижа на отразената от белите пясъци блестяща светлина.
— Ето и моите условия. Аз ти предоставям себе си и четиридесетима Обетници и в замяна искам титлата крал.
— О, ти я искаш?
Скинър свали ръкавиците и ги захвърли на пясъка. Кимна към сгърбената фигура, а погледът му бе замъглен, почти сънен.
— Да, тя е моя.
— Добре.
Фигурата се отдалечи.
— Време е някой да я вземе.
— Хората ми!
Небрежно махване на обезобразена ръка над рамото и фигурата се шмугна в ниската хлътнала палатка. Скинър се обърна и огледа прибоя. Мъже и жени се появяваха по един и по двама сред мързеливите вълни. Той отиде да им помогне да се измъкнат на пясъка.
Беше нощ и бойното поле — изровена гола пръст и обгорени треволяци — бе пусто, с изключение на душещи, изпълнени с надежда чакали и някой самотен човек в търсене на плячка. Мъж в ризница под обработени кожи стоеше неподвижно, свел глава. Дългата му черна коса се вееше около тъмното белязано лице.
— Поздрави, Десембрий — обади се огризан череп, някога погребан, но изровен от хората. — Казвам Десембрий, понеже виждам, че сега си в този образ.