Мъжът изпусна дълга въздишка и завъртя врат, за да облекчи напрежението.
— Много време, Гугла.
— Наистина. Да казвам ли колко прилича на старите времена?
Лицето на мъжа се сви от отвращение.
— Не, не можеш да кажеш това.
— Ала ето те тук — защо си тук?
— Свидетел съм на една смърт. Смърт на войник.
— Колко… обикновено.
— Той не бе обикновен войник, макар че не го знаеше. Ако сетите бяха останали, той щеше да надвие имперските войски, а пък ако охраната му бе само малко по-бърза, щеше да надвие и Гвардията. Щеше да стане Върховен юмрук и да се издигне до един от най-големите военачалници, произвеждани от Империята. Всички тези възможности обаче загинаха тук и днес, без да бъдат осъществени. Никой не узна това.
— Аз знам, Десембрий. Аз го взех.
— Да. Както вземаш всекиго в крайна сметка. И аз няма да те питам това, което те питат всички останали — защо? Защото разбрах, че тук няма защо. Да задаваш този въпрос означава да имаш очаквания от безсловесното съществуване — очаквания, които то въобще не е задължено да оправдава или дори да предлага. Тъй че аз не правя нищо и не очаквам нищо.
Черепът замълча известно време — както правят черепите.
— Такъв значи е ходът на мислите ти — рече Гуглата и на човека му се стори, че долавя отсянка на… изненада.
— И какво от това?
Мълчание.
Пак ще си поговорим, обещавам ти.
Лурин, Амагин и Шурл бяха излезли и хвърляха камъни по Дома на мъртвите. Така всички в град Малаз наричаха изоставената стара постройка в зловещата й градина с дървета, които не се разлистваха през никое годишно време. Винаги бяха хвърляли камъни по нея, както и бащите и майките им преди тях бяха запращали своите. Тази нощ улиците блестяха от студения дъжд, дошъл от юг. Лурин, босоног, усещаше студа, тъй че замахна още по-силно с ръка, за да се стопли.
— Ти видя ли това? — обърна се той към Амагин и Шурл. — Влезе право в оня прозорец — кълна се.
— Не — изсумтя Амагин.
— Влезе!
Той погледна към Шурл за подкрепа, ала по-голямото момиче просто се беше увило и гледаше по улицата, чак до брега, пристана и блестящото по-нататък море. Правеше го често напоследък.
— Влезе, Шурл — продължи той. Тя сви кокалестите си рамене.
Амагин протегна камък и се ухили. Носът му бе влажен и течеше.
— Не можеш да удариш оня прозорец.
Лурин му измъкна камъка.
— Ще видиш.
Той протегна камъка пред себе си, за да го прицели в прозореца — по-тежък от оня, който той би избрал. Амагин винаги избираше малки камъни и затова никога не можеше да улучи цел, за да опази живота си. С твърдо поставен между зъбите език, той се засили, вдигна крак и хвърли.
В същия миг нещо се промени. Там, където Лурин не можеше да си спомни някой да е пристъпвал, стоеше човек. Ръката му се стрелна нагоре и той задържа нещо пред бледото си лице. Докато те гледаха занемели, той тръгна към стената до тях.
Амагин вече проплакваше. Шурл гледаше неподвижна. Лурин трепна, напрегна се да побегне, ала не можа. Дрехите на мъжа висяха на нарязани парцали. Под тях, по тялото и ръцете му лъщеше тъмна влага. По врата му като наниз бисери блестяха белези. Той взе камъка на Лурин с палец и показалец и се наведе над стената.
— Бягай.
Амагин се разциври и побягна. Лурин се хвърли към Шурл. Тя не бе помръднала, май не беше мигнала дори. Той обви ръце около нея и зарови глава в гърдите й, твърде уплашен, за да гледа. Бяха мъртви. Някакъв дух беше дошъл да ги завлече в Бездната. Той чакаше за костеливото докосване — знакът на Гуглата.
След някое време — сърцето му биеше лудо — нищо не стана. Шурл произведе тихи успокояващи звуци, докато ръцете й галеха раменете му.
— Добре дошъл, Топър!
Лурин чу как духът се обажда с далечен глас.
Той се осмели да погледне. Мъжът — или духът, се бе преместил и сега стоеше срещу ниската предна стена.
— Не бъди глупак, Качулка — отвърна друг глас.
Лурин се обърна изцяло, опря гръб в Шурл и погледна към нея. Тя наблюдаваше жадно, а очите й бяха огромни.
Качулката, човекът в градината на Дома на мъртвите, подкани другия с ножовете си.
— Ела — нека приключим спора си тук. Кой ще има последната дума, как мислиш?
Другият, Топър, се показа — дълга оплетена бяла коса, тъмнолик, дрехите му висяха на парцали. Очите му! Остри и ярки като светилници. Той сви рамене.