— Дали от моята ръка или от тази на Дома… за мен няма значение.
Качулката разпери широко ръце.
— Аз избрах собствената си съдба, Топър. Оставам непобеден. Липсва ти волята да ме предизвикаш? Тъй да бъде — поражението е твое.
— Танцьора те отнесе.
Очите на Качулката се завъртяха, докато се правеше, че размисля. Той насочи острие към врата си.
— Според мен беше без победител.
— Бъркаш отчаянието с непоколебимостта. Само себе си заблуждаваш.
— А ти си страхливец.
Топър посочи градината.
— Времето е малко. Бягай, докато можеш.
Лурин погледна двора и ужасено трепна. Клоните на дърветата се движеха. Никога не бе виждал тези черни неща да се тресат или да се извиват, дори и при най-силната буря. От натрупаните на земята купчини се издигаше пара, като от току-що разкопана пръст. Гъстата мъгла се събра и застла двора.
Студен като зимна утрин вятър прониза Лурин. Той затрепери неудържимо.
— Глупако! — викна Топър. — Това ще те вземе! Бягай сега!
Качулката се препъна, сякаш нещо се бе хвърлило върху него. Усмивката му обаче беше неподвижна, а зъбите — блестящи и остри.
— Избирам непримиримостта! — кресна той с трескав глас.
— Избираш отчаянието.
Човекът, наречен Качулката, взе да пада и застана на едно коляно. Той се засмя — най-напред ниско, но после все по-пронизително и силно, докато смехът му не зазвъня тъй високо, че заглуши някаква забележка на Топър. Тогава кожата на Лурин потрепери от ужас, понеже Качулката взе да потъва — да, потъваше право в димящата земя, все едно го дърпаха.
— Ела при мен! — викна той и се засмя подигравателно.
Топър се втурна и се хвана за върха на каменната стена.
— Глупако! Та ти си Обетник! Никога не ще умреш!
Мъжът звучеше наистина ужасено.
На това Качулката отвърна с избухване на още по-трескав, по-настървен смях — радостен смях на мрачно тържество, веселието на един наистина загубил разсъдъка си човек. Лурин отново зарови лице в гърдите на Шурл. Най-накрая смеховете престанаха и се смениха с тишина. Когато Лурин погледна отново, градината бе празна.
Погледът му попадна на Топър — той гледаше право в тях. Дъхът на Лурин спря и той замръзна. Очите горяха в нощта, както бе чувал да казват за някои украшения. После мъжът се поклони с ръка на диафрагмата, другата беше протегната. Той направи крачка назад и изчезна в мрака.
Най-накрая Лурин установи, че може отново да диша. Той погледна Шурл и прошепна:
— Какво стана?
Тя погледна в нощта; погледът й бе толкова далечен, а тя все нареждаше:
— Нищо. Всичко е наред. Нищо не стана. Нищо.
На сутринта Талия поиска той да й разкаже всичко отново — от лудата езда през Бездната до битката, до погребалното шествие на Ласийн до Коун — дори скучното пътуване с каботажен търговски кораб до Унта.
— А имперското погребение? — попита тя.
Рилиш се засмя и седна.
— Богове, не. Не бяхме поканени.
— Но ти си член на официалното уикско пратеничество до Престола!
Рилиш се облегна и опря навито одеяло под гърба си.
— Вярвай ми — не съм по-желан в Унта от самите уикци. Там само ни търпят.
— И това създание, Малик, наистина ще наследи Ласийн?
— С единодушното одобрение на Събранието и на всички областни управители, Юмруци и тъй нататък.
Тя поклати глава и веждите й се присвиха.
— А аз никога не съм чувала за него.
— Трябва по-честичко да излизаш, сержант.
Тя направи физиономия. Той дръпна чаршафа от корема й и отпусна глава върху него.
— Хм. Забавно… не изглеждаш бременна.
— Още не, глупако! Богове, вие, мъжете.
— Хм… щом казваш.
Той внимателно притисна ръка към корема й.
Син или дъщеря — може и да порастеш в свят, където всичко това е само грозен спомен. И може би през следващите десетилетия, ако все още съм жив, ще успея да ти покажа всичко, което може да е твое по право. И може би ще съумея да ти дам повече от любовта си. Въпреки че знам, че дори само тя е достатъчно ценна. И то повече от други неща.
Собственик, търговец, ханджия и бивш имперски моряк, Арон Хъл разпознаваше опасните хора при среща и новодошлият разтърси спокойствието му в мига, когато слезе от своя добре охранен и изтимарен кон, снабден с нова, хубаво смазана сбруя. Арон забеляза меките кожени ботуши на мъжа, здраво затегнатите кожени навуща, доспехите по мярка — дреха от варена кожа, предпазители за китките, двете саби с дръжки от слонова кост, запасани под мишниците, хубавото пътническо наметало. Вниманието му обаче бе приковано от необикновения белег през лицето на мъжа — от лявото слепоочие, през сплескания нос, та до дясната буза. Човекът стоя известно време пред заведението му и гледаше на юг към кафявата и широка Идрин, потекла по пътя си към залива на Коун и морето Нап. После се обърна и влезе вътре.