Арон бързо извади най-скъпото си вино и спиртни питиета. Мъжът седна на една от двете маси.
— Да, господине? — попита Арон иззад тезгяха.
— Питие.
— Предлагам талийско зимно вино и питие от хвойнови плодове от Блор.
— Талийско.
— Отлично, господине.
Той извади чаша и бутилката. Мъжът опря златна имперска монета на накълцаните дъски на масата. Арон за малко да обърне бутилката. Имперско слънце — не беше виждал много такива напоследък.
— Нямате ли нещо по-дребно, господине? Ние сме малко речно пристанище, видите ли.
Мъжът се облегна и се усмихна по начин, за който Арон знаеше, че е предназначен да го успокои.
— Знам. Твоя е за бутилката и за малко сведения.
Арон остави веждите му да се надигнат, все едно изпитва недоверие и изненада.
— Наистина, господине? Сведения, казвате? Тук? Че какво бихме могли да знаем ние тука?
Онзи посочи към реката.
— О, пътувания. Товари. Хората идват и си отиват. Такива работи.
Спокойствието на Арон се изопна до краен предел, но той запази дружелюбната си усмивка.
— Наистина, господине? Като да речем?
— Търся някой, който може и да е минал оттук преди около месец. По време на смутовете. Млада жена. Би трябвало да се е движила сама. Ако си я видял, ще си я спомниш, ако разбираш какво искам да кажа — и мъжът намигна.
Арон се върна на тезгяха си.
— Жена, казвате…
Той поклати глава.
— Как е изглеждала?
— Слаба. Тъмнокоса. Хубаво лице. Както казах, жена, която мъжете забелязват. Да си чул нещо такова? Може да е наела лодка, за да я отведе нагоре по реката.
Този наемник, който мина при бягството си на юг за Коун, как се казваше? Джестан? Джет? Гуглата да го отнесе дано!
Арон потърка брадясалите си бузи; погледът му се премести върху проблясващото, намигващо на масата златно слънце.
— Може и да съм чул нещо за жена, пътувала с някоя от речните лодки…
Ръката на мъжа закри монетата. Усмивката му изчезна. Той въздъхна и се надигна от масата.
Джал! Джал беше! Какво каза той? Бил на водопадите, прехвърлял товар, и се пошегувал как един от лодкарите ухажвал някаква жена от пътниците…
Мъжът бе дошъл до тезгяха. Той бутна златното слънце.
— Мисли по-усилено. Понеже можеш да зяпаш каквото си искаш, но тази монета няма да се размножи.
Арон облиза устни и преглътна. Усмихна се нервно.
— Опитвам се да си припомня, господине.
— Добре. Опитай се.
Той отново отиде на масата, върна се с чашата и бутилката, сипа още едно питие и го побутна.
Арон кимна благодарно и гаврътна цялата чаша. Трябва да отворя прокълнатата си от Д’рек уста! Вече няма връщане назад. Този тук не го е еня за парите. Това е за нещо повече от пари. Никой не изпраща човек като този, когато става дума само за пари. А мъжът го гледаше внимателно, очите му бяха лениви, спокойни… търпеливи.
Арон се прокашля. Притисна парцал към лицето си. Кой ще да е ходил нагоре по реката тогава? Кривокрак? Не, той е на юг. Кат? Не, глупако! Бил е мъж. Старият Пик? Не би минал покрай Хенг. Тулен! Трябва да е бил Тулен. Сякаш цял век го няма.
— Чух нещо за лодкар, който превозил жена някъде по онова време…
— И?
— Че я бил превел покрай Хенг.
Мъжът кимна и се намръщи разбиращо.
— А знаеш ли името на този лодкар?
Искай, човече. Който не иска, няма да му дадат!
— Добре, господине. Да имате у себе си още някое от тези златни слънца?
И той опита най-приятната си усмивка.