Мъжът въздъхна шумно и сведе глава. После я надигна, огледа заведението и погледът му се върна върху Арон.
— Кажи ми, кръчмарю. Кога за последен път имперските бирници са минавали оттук?
Мръсник! О, не. Не и бирниците…
Мъжът кимна бавно и тържествено.
— Тулен. Старият Тулен. Кара лодката с момчетата си. Чудесен кротък човек, никога не е сторил неприятности никому.
— Благодаря ти…?
— Арон Хъл. А вие… господине?
Мъжът се спря на вратата и сви рамене.
— Мос. Юстан Мос. Приятен ден, кръчмарю.
Арон отиде до намаслената кожа, която му служеше за единствен прозорец. Мъжът, Мос — все едно това беше истинското му име — възседна коня, леко го смушка и тръгна нагоре по реката. О, Тулен, какво изпратих подире ти? Съжалявам, старче. Тогава си припомни монетата. Върна се на тезгяха, взе я и я огледа. Изглеждаше истинска. Захапа я, понеже бе чул, че чистотата на златото се познава от мекотата му. Лошото бе, че беше захапвал само веднъж друга монета. Бързо я пусна в кесията на врата си. За кратко време мислите му се спряха върху жената. Коя би могла да бъде? Избягалата съпруга или дъщеря на някой благородник? Я си представи! Някаква знатна дама на старата пропускаща лодка на Тулен! Колко невероятно. Не, вероятно някоя, която знае нещо или е чула нещо, което не е трябвало, та е избягала. Вероятно прислужница или любовница на някой управител. Най-добре да не си пъха носа в такива работи.
Като стана дума за слугини… Арон затапи талийското, извади бутилка евтино канско червено и напълни чашата. Може би ставаше да се позабавлява с някоя от тях сега. Някоя млада. Не твърде умна и лесна за сплашване. Той отпи от виното и се усмихна. Дългокоса.
С ръка на планшира, разкрачил крака за равновесие, Джемейн отиде до носа с чаша димящ чай в едната ръка. Ревностен внезапно се надигна в бурното открито море и врящата течност изгори ръката му, но той продължи със стиснати заради болката зъби. Приклекна до човека, който седеше присвит, с лице в ръцете, пръстите му — заровени в мръсната тъмна коса.
— Изпий това, Лост! — провикна се Джемейн над рева на вълните и свистящия вятър. — Горещо е! Хайде, трябва да пиеш нещо!
Другият обаче не вдигаше поглед, не пиеше дори, камо ли пък да яде. Вече три дни и три нощи. Колко ли дълго можеше да изкара някой Обетник без вода или храна? Корло предположи, че може би вечно.
Джемейн още веднъж сниши глава.
— Знаеш, че сме навлезли в Разреза! Западнякът ни доведе тук. Според Корло сме можели да срещнем демоните, които живеят в тези води!
Никакъв отговор, само бавно ужасено люлеене.
Джемейн поклати глава и остави чашата между босите крака на Лоста. Върна се до стълбата и отиде да говори с Корло. Намери го да пуши лула в хамака.
— Все не ще да отговаря.
Корло извади лулата от устата си.
— Няма.
— Ти си маг — защо не направиш нещо? Да облекчиш лудостта му?
Изсумтяване.
— Не и без неговото разрешение.
— Значи не можем да направим нищо за него?
— Можем да се молим Ездачите да дойдат. Това ще го извади от безумието.
Джемейн не можеше да каже дали магът е сериозен или не.
— Не, благодаря.
Някое време той гледаше гредите над тях и слушаше как бурята блъска кораба.
— Не разбирам. Какво е станало?
— Твърде сме закъснели. Пропуснали сме това, за което изминахме целия този път. Всичко, което изтърпяхме…
Той се намръщи и огледа бялата си глинена лула.
— Загубихме много приятели. Той си мисли, че е трябвало да бъде там и да помага. Обвинява се.
— А ти?
Корло сви рамене.
— За мен е различно. Аз не съм Обетник. Връзката не е толкова силна.
— Мислех си, че си Обетник.
— Не, но съм от следващия най-висок разряд. Аз съм от Първото въвеждане. Първият набор след Обета.
— А, разбирам.
Или така му се струваше — не бе уверен, макар че според него наборът бе станал много преди привидно четиридесетината години на мъжа.
По стълбището изтрополя Гарен, друг от хората на Лоста:
— Кораб на хоризонта!
Видът и строежът му бяха напълно непознати на Джемейн — което не бе изненада, защото досега не беше плавал из тези води. Изненада се от лекотата, с която се носеше по високите стръмни вълни в Морето на бурите — Корло го наричаше Разрезът. С квадратни платна, едномачтов, със страховит таран под ватерлинията, който пореше всички вълни и надигаше вода и пяна при издиганията на кораба. Невероятно, но галерата имаше четири реда гребци. Иначе би се преобърнала в такова море.