— Аз също много се радвам — каза Уткин.
— Към града ли?
— Би било добре.
— Днес всичко е затворено — неделя е. Вероятно искаш по магазините да ходиш?
— А, ей така, изобщо… Няма да е лошо да пийнем по едно.
— С удоволствие. Качвай се.
В колата Уткин попита:
— Твоя ли е?
— Не, на Монаха. Взимам я, когато ми трябва. Той има друга, нова.
— Значи с началството си на ти?
Беше неразумно да разубеждава Уткин.
Михаил каза с достатъчна небрежност:
— Не се целуваме, разбира се, но сме добре.
Михаил обърна и бързо набра скорост.
— Къде според теб? — попита Уткин.
— Където искаш. Може и в „Континентал“. Бил ли си там?
— Вече не помня… Знаеш, че засега не ми разрешават много да се разкарвам.
— Тогава някъде на по-тихо. Днес има много от нашите в града.
Михаил посочи таблото отпред и сложи пръст на устните. Уткин разбра, махна пръст във въздуха: значи могат да записват? Михаил кимна и до града около десет минути не казаха нито дума.
Като зави по околовръстния път, Михаил обиколи града и спря на една тиха крайградска улица, на чиито две страни бяха накацали триетажни тухлени къщи, близо до малкия пансион „Луиза“, в чийто ресторант той понякога обядваше, когато му омръзваха ястията в служебния им стол. Както и очакваше, в малката зала от шест масички нямаше жива душа. Стопанинът, възрастен вдовец, познат на Михаил, каза, че сам ще ги обслужи. Но те не искаха засега да ядат.
Седнаха около една малка масичка до прозореца с пуснато перде и Михаил каза:
— Какво ще пием? Нещо по-силно?
— Не, хайде винце — каза Уткин. — Мозелско. Не е много кисело.
Стопанинът отиде за вино.
— Омръзна ли ти водката? — усмихвайки се, попита Михаил.
— Там не съм злоупотребявал.
— Примерен труженик?
— Защо пък не? Имаше ме на почетната дъска.
— Дълго ли кукува?
— Без малко осем години… Най-добрият техник в районната телефонна станция…
— Изобщо чистичка работа — каза Михаил.
— Да, вярно е.
— А оттук не те ли дърпаха? — това беше първият въпрос по същество и Михаил с надежда чакаше, че Уткин няма да се отклони от прекия отговор.
— Само веднъж. Накрая — без всякакво колебание се откликна Уткин.
Михаил разбра, че Уткин няма да се придържа към нарежданията на Разузнавателния център. Осем години постоянна бдителност му костваше много. Необходимо е на човек да се отпусне понякога. Но Михаил не взе да изпреварва събитията, за да не изплаши Уткин.
Стопанинът донесе вино, плодове и печени бадеми в чинийка.
Пиха. Михаил сдъвка едно бадемче и се заслуша в скърцането на зъбите.
Полковник Марков в едно от писмата си беше разказал на Михаил за посещението на Уткин до Мария и сега го избиваше да попита как изглежда тя, какво впечатление му е направила. Но, разбира се, не биваше да прави това. Оставаше да се надява Уткин сам да заговори — не под влияние на алкохола (човек, свикнал с водката, от това леко винце няма да се напие), а просто поддавайки се на благодушното настроение.
— Който не е бил там, той не може да ни разбере — тихо каза Михаил.
— Точно така.
Отново замълчаха. И отново пръв заговори Михаил:
— Да-а… Осем години — това не са осем дни!
— Но аз си мислех, че ще бъде по-лошо — каза Уткин. — А то не било никак страшно. Тягостно е, разбира се.
— Ти може би си забравил — добродушно възрази Михаил. — Тогава в Одеса, като те видях, си помислих: този младеж като биче на въженце в кланицата го водят.
— Това е вярно, колената ми трепереха. Но не задълго. След това си живеех, без да мисля. Ако не бяха тези дяволски „Спидоли“, изобщо щях да забравя кой съм в същност.
— Защо „Спидоли“? Аз ти оставих само една.
Уткин не искаше да мисли за никакви секретности и забрани. Каза си всичко, както си е. А и какви особени секретни работи на своето осемгодишно бездействие може да издаде на този човек, който през цялото време е бил в щаба на Центъра и който е толкова близък с началството, че му ползува колата като своя собствена?
— Аз имах две. Заповядаха ми да се снабдя с втора внимателно, купих я от един психопат. А след това криех твоята, а втората тиках на показ.