— Защо?
— Дявол ги знае? Режисьорите си седяха тук, не съм ги питал.
Пиха още от виното. Михаил каза:
— Ти не се страхувай от мен. Не съм от разговорливите.
— А, какви тайни имаме? — учуди се Уткин. — Седях си там като пън. Разшавах се само в Батуми, и то по разписание. Никаква самостоятелност.
— Разменихте се както тогава?
— Не съвсем. Някой слязъл и аз вместо него се качих на кораба, но кой беше — очите не съм му видял. Изобщо се разигра някаква игра. Но аз бях пешката.
— Всички ние сме пешки — въздъхна Михаил. — Да пийнем малко коняк, а? — На него наистина му се пиеше нещо по-силно.
— Давай!
Поседяха още час и половина, но бяха трезви. Уткин разказа подробно за батумското заминаване и накрая добави, че е донесъл със себе си купената „Спидола“ и стояла на масата му в къщи, но днес я изхвърлил — толкова му омръзнала.
За пътуването си до Мария не каза нито дума значи това е било много секретно. Ръката на Себастиян…
Когато решиха да стават, Михаил извика управителя. Уткин подаде на Михаил пари, но Михаил му стисна ръката заедно с парите и я махна от масата, той плати сметката.
Като прецениха, че е по-добре Уткин да не се появява в компанията на Михаил, те се разделиха на шосето — Михаил го свали близо до завоя към тяхната резиденция.
Михаил не искаше повече да се среща с Уткин — не разчиташе повече да научи от него нещо съществено. Но на 24 май, в сряда вечерта, Монаха извика Михаил, там беше и Уткин.
— Мисля, че ще ви бъде приятно да се видите — каза Монаха, когато се поздравиха.
След това Уткин разказа на Монаха това, което Михаил беше вече чул в неделя. Можеше да се направи заключението, че след връщането си Уткин докладва не на Монаха, а на Себастиян. А това от своя страна потвърждаваше неутешителния за Михаил факт: Себастиян отново е взел юздите в свои ръце.
Трудно беше да се разбере защо Монаха е решил да изслуша отчета на Уткин в присъствието на Михаил. Може би е искал да покаже, че партията на Уткин е разиграна от начало до край пред очите на Михаил? А може би му е било скучно цяла вечер да седи сам с Уткин?…
Връщането на Уткин и всичко, което Михаил чу от него, подсказваше един-единствен извод: сега там, в Съветския съюз, се провежда сериозна акция. Иначе трябва да се признае за абсолютно безсмислено осемгодишното живуркане. Мислейки за това, Михаил започна да нервничи, тъй като беше уверен, че всичко това ще се отрази и върху него.
Всеки ден взимаше от гаража мерцедеса на Монаха и пътуваше до града, но все още нямаше знак за пристигнала кореспонденция от Москва.
Така измина месец и половина. Най-после видя сигнала и скоро получи послание от Марков, което беше по-дълго от предишните. Но най-важното, най-радостното за Михаил беше още в първите редове — отзоваваха го.
На другия ден той помоли Себастиян да го приеме по личен въпрос: сега Себастиян лично ръководеше кадрите от централния апарат, освобождавайки шефа, както сам се изрази, от пране на мръсно бельо. Той не обичаше старите сътрудници, които поради познанството си с Монаха понякога биха могли да се обръщат към него непосредствено. Тулеви, и бащата, и синът, както всички сътрудници знаеха, Себастиян не само не ги обичаше, но ги ненавиждаше. Съблюдавайки субординацията за първи път от възцаряването на Себастиян, Михаил разчиташе да поласкае самолюбието му и с това да облекчи своята задача. Но сметките му не се оправдаха.
Себастиян го посрещна вежливо, поинтересува се от здравето му, а когато чу, че на Тулев му е омръзнало да работи в аналитичния отдел, той сухо добави:
— При нас няма друго място за вас.
— В такъв случай моля разрешението ви за безсрочен отпуск — каза Михаил.
— Вие скоро бяхте в отпуск, и то доста дълго — възрази Себастиян.
С Брокман в Швейцария Михаил пътува по личното разпореждане на Монаха и Себастиян не знаеше истинската причина, но все пак каза:
— Онова не може да се смята за отпуск.
— Защо?
— Аз работех.
— Не зная. Официално бяхте в отпуск.
— Изморен съм. Може ли човек да получи отпуск, щом настоятелно се нуждае от него?
Почувствувайки чуждото раздразнение, Себастиян стана по-спокоен.
— Колко искате?
— Поне половин година.
— Това е твърде много.
— Нямам претенции за заплащането.