— В един часа на обяд трябва да бъда на площад „Пушкин“?
— Да.
— Тогава по-добре да не губим време. Ще приготвя закуска.
— Да влезем за малко при мен.
В стаята Брокман извади от сакото си, което седеше в гардероба, бележник, а от бележника — снимка. Подаде я на Линда Николаевна.
— Запомнете го!
Това беше снимката на известния ни вече Воробьов-Блиндер. Най-обикновено лице.
— Той е доста висок, малко по-висок от вас — каза Брокман, прибирайки върнатата му от Линда Николаевна снимка. — Носи кафяв шлифер. Веднага ще го познаете, дори да е сред тълпа от хора… Днес не се предвижда дъжд, едва ли всички ще бъдат с шлифери.
— В градинката при Пушкин обикновено няма тълпи.
— Още по-добре…
— И никаква парола? — попита Линда Николаевна.
— Каква парола ви е нужна, щом видяхте снимката?
— Ами ако се окаже, че не е той?
— Не бързайте, всичко ще ви обясня — каза Брокман. — Значи така. Виждате, че този човек чака, приближавате се и без всякаква парола казвате: „Да отидем в къщи“. Ще го доведете при мен, но не тук, а на пазара, на автобусната спирка. Аз ще бъда там. В колко часа ще можете да пристигнете?
— Трябва да видя разписанието.
Линда Николаевна донесе разписанието на крайградските влакове и двамата го разгледаха. Прецениха, че Линда Николаевна и Воробьов могат да пристигнат с електричката в 15,53.
— До пазара е десет минути пеша — каза Линда Николаевна.
— Ще ви чакам в четири. Ще го доведете до автобусната спирка и ще си отидете. Мен няма да ме видите — не се вълнувайте, аз сам ще го видя.
Брокман запали нова цигара.
— А сега за другия вариант. Може да дойде не този човек, но името му трябва да бъде същото. Ще се приближите и ще попитате: „Вие ли сте другарят Воробьов?“ Той ще каже: „Да“. Вие питате: „Отдавна ли ме чакате?“ Той трябва да отговори: „Точно седемнайсет минути“. Това е паролата.
— Всичко е ясно — каза Линда Николаевна. — Но ако този друг Воробьов ми каже други думи?
Брокман загаси цигарата в пепелника и се усмихна.
— Тогава — моля за извинение. Ще бъде много лошо.
Линда Николаевна нямаше нужда от уточнение защо ще бъде много лошо и кой ще пострада най-напред. Тя мислеше не за себе си, тя се безпокоеше за него.
— А ако все пак ме докарат дотук? Къде да ги водя? В къщи ли?
— У дома, като в капан — каза той. — По-добре на спирката.
— Как ще ви подскажа, че е чужд?
Той се замисли и след това попита:
— Ще вземете ли със себе си някаква чанта?
— Непременно.
— Ако все пак ви докарат дотук, хайде да се условим така: ще държите чантата в дясната ръка. Ако всичко е нормално — в лявата, ако не е — в дясната.
— Добре.
— Ще чакам до четири и половина.
— Безсмислено е — възрази Линда Николаевна. — Електричката може да закъснее.
Брокман имаше възможност и по-рано да се убеди в предаността и изпълнителността на Линда Николаевна. Сега тя показа, че може да бъде хладнокръвна и пресметлива.
— Вярно — съгласи се той. — Хайде да се договорим за краен срок — пет часа.
След това Линда Николаевна приготви закуска, ядоха, тя изми съдовете, изобщо както в обикновен ден. До нейното тръгване не промълвиха нито дума за предстоящата работа. Необикновено беше само неговото напътствие:
— Сбогом — каза Брокман, като й стисна ръката.
— По-добре с чантата в лявата ръка — каза тя и отвори вратата.
Семьонов дойде в градинката на Пушкиновия площад в един без десет.
Той беше със светъл костюм от тънка лятна материя, синя риза без вратовръзка. На ръката му преметнат кафявият шлифер на Воробьов-Блиндер, в чиито джобове имаше по две тубички паста за зъби.
Беше развълнуван. Знаеше, че отдалеч го наблюдават двама верни другари, които по-скоро ще загинат сами, отколкото да позволят да загине той, по от това още повече се вълнуваше. Първо, никаква опасност не го грозеше тук, в центъра на Москва, в този ясен летен ден. Второ, той сам можеше да се защити. Затова невидимото присъствие на другарите само го смущаваше — той се чувствуваше неловко като дебютант на сцена. Ако ги нямаше тях, не би изпитвал такова притеснение. Всички други случайни свидетели на това, което щеше да се разиграе тук, не влизат в сметката, тъй като нямат никаква представа за него.