Семьонов се разхождаше на площадката зад паметника на Пушкин. В такава горещина на този припек това може да прави само човек, дошъл на среща. Но странно нещо, заедно с него тук се разхождаха много хора, жени и мъже. Изобщо цялата градинка, почти лишена от сянка, гъмжеше от хора в този час, на пейките нямаше нито едно свободно място.
Той познаваше Линда Николаевна по снимките, направени от скрита кинокамера, и можеше да я забележи отдалеч, но Семьонов умишлено не се оглеждаше, за да не се издаде. Затова нейното появяване за него беше малко неочаквано. Той обаче забеляза, че тя не пристигна точно в един часа, а в един и пет. Той не знаеше, че тя го беше оглеждала преди това.
Приближавайки се, Линда Николаевна каза:
— Извинете, вие ли сте другарят Воробьов?
Той каза:
— Да.
Тя след пауза попита:
— Отдавна ли ме чакате?
Той смутено сви рамене.
— Как да ви кажа?… Около десет-петнадесет минути.
Линда Николаевна, която досега го гледаше в очите, сега погледна встрани.
— Извинете, като че ли съм сбъркала.
И тръгна със своята величествена походка към Моссъвета.
Тя не произнесе думите, предназначени за истинския Воробьов: „Да отидем в къщи“. Както щеше да каже Павел Синицин, тук и на таралежа би му станало ясно, че Линда Николаевна е разшифровала подмяната без много труд. По какъв начин е сторила това, нямаше време да се гадае. За такъв случай Семьонов си имаше доста разгърнат план на действие. Той си поглади косата с ръка — това беше знак за тези, които наблюдаваха срещата: „Аз съм разкрит“.
Той догони Линда Николаевна до Елисеевския магазин. Като го видя до себе си, тя забави крачка, очаквайки той да я задмине, но Семьонов каза:
— Трябва да побързаме, Линда Николаевна… Да се върнем на площада, да се опитаме да вземем такси?
Линда Николаевна не отговори нищо, спря, обърна се и също така величествено закрачи в обратна посока.
Семьонов, който беше придобил обикновената си увереност, отново почувствува известно притеснение, но вече от друг род. Спокойствието и високомерието на тази възрастна жена бяха така подчертани, че той почувствува раздразнение. Ако беше по-млада, щеше да й избие бързо тази надутост, но от почит към възрастта се наложи да спазва ритуал, който в създалата се ситуация се свеждаше до насилие над здравия смисъл.
Така разсъждаваше Семьонов, докато вървяха до спирката за такси срещу кино „Русия“. За съжаление той не можеше да знае какво става в главата и душата на Линда Николаевна. Заблуждаваше го маската на невъзмутимост, а всъщност под нея изобщо не беше спокойно. И Линда Николаевна не отговаряше на неговите опити да разговарят не само поради високомерието, усвоено от най-добрите берлински образци от 1941–1942 година.
Тя се стараеше да се съвземе от неочакваното объркване.
Макар че при обсъждането с Брокман на това пътуване тя първа допусна именно такъв най-лош за нея вариант и разглеждаше последствията с естествено хладнокръвие, но това беше в нейната къща на четири очи с нейния обожаван квартирант. Едно е да си представиш само собствените действия, а съвсем друго е да действуваш в реална обстановка.
С една дума, Линда Николаевна беше извадена от релсите и се стараеше по-бързо да си върне присъствието на духа. Семьонов търсеше верния тон, за да се освободи по-бързо от напрежението и да се заеме със същността на работата, която го сблъска с тази горделива особа.
На улицата сред потока от хора не беше много удобно да се води поверителен разговор, но все пак някои неща можеха да се кажат.
— Зная разписанието на вашата електричка — миролюбиво каза Семьонов, когато стигнаха до спирката, на която около пет-шест човека чакаха такси.
Линда Николаевна и този път замълча. Семьонов и не чакаше друго.
— Трябва да побързаме за тринадесет и петдесет и осем — каза той напълно благодушно.
Тя мълчеше. Тогава той попита строго:
— В определен ли час ни чакат? Или както дойде?
— Все едно — каза най-после Линда Николаевна и Семьонов разбра, че тя лъже:
— Не е вярно.
— Щом знаете всичко, защо питате?
— Зная много неща, но не всичко. И за вас, и за мен ще бъде по-добре, ако кажете истината.
Вероятно отстрани те изглеждаха като леля и племенник, които обсъждат някакъв семеен въпрос.
— Даже не зная с кого имам честта… — Тя каза това твърде високо, околните можеха да чуят.