Михаил отиде в кметството и там един възрастен чиновник му каза, че домът на господин Тулев според завещанието на покойника принадлежи вече на неговия син. Михаил не носеше в себе си документи за самоличност, затова прибягна до безотказното средство — бакшиша, за да получи ключовете от къщата: гореше от нетърпение да надзърне в последното убежище на баща си…
Той очакваше да го лъхне дъх на застояло, но в стаите и кухнята цареше онзи особен порядък, присъщ на акуратния самотник, свикнал да се оправя без чужда помощ. Даже прахът сякаш бе бърсан само преди седмица. В барчето под телевизора имаше няколко бутилки и чаши.
Михаил не намери никакви книжа, освен платени сметки за електричество и рекламни проспекти. Това беше странно: той знаеше, че баща му тайничко пишеше стихове. Естествено, че тези, за които баща му работеше толкова години, не можеха да оставят на произвола на съдбата неговия архив, но да отмъкнат всичко до последното листче — това вече беше прекалено. Явно някой се е престарал.
Михаил напусна къщата, като заключи с два ключа. Овладя го странно чувство, неизпитано досега: като че ли го бяха ограбили, но какво му бяха отнели, не можеше да разбере…
Той тръгна по-скоро машинално, отколкото по силата на разума, да търси съдебномедицинския експерт, който съгласно закона е бил длъжен да състави протокол за смъртта на Александър Тулев. Но преди това реши сам, със собствените си очи, да прочете протокола. Обърна се за съвет към познатия му вече чиновник в кметството, който го свърза с отговарящия за гражданско състояние. Още сто франка и в ръцете на Михаил се появи листа, върху който беше написано, че Александър Тулев, седемдесет и четири годишен, умрял от кръвоизлив на мозъка, причинен от силен удар в дясното слепоочие. Травмата вероятно е от падане върху ръба на мраморната стълба, до която е намерен трупът. По какъв начин е паднал не беше отбелязано. Следваше подробно описание, че раната съвпада с очертанието на ръба на последното стъпало.
Михаил научи от чиновника, че експертът, подписал акта, е патологоанатом в градската болница. След половин час Михаил пристигна в болницата. Там му казаха, че доктор Астие си е в къщи, тъй като вече една седмица в градчето никой не е умрял и няма работа за патолога, а при това докторът имал алергия при цъфтежа на тютюна. „Вижте какъв цъфтеж имаме“ — добави дежурната сестра, протягайки ръка към прозореца.
Михаил лесно намери квартирата на доктор Астие. Патологоанатомът му отвори вратата, държейки в лявата ръка носна кърпичка — очите му сълзяха и даже в полутъмното антре Михаил забеляза зачервените клепачи на доктора.
Нямаше смисъл да започва отдалече, защото на кого другиго ще са чужди всякакви прикрития, както на патологоанатома, чиято специалност е хладнокръвно да отваря човешкото тяло и безпристрастно да потвърждава или опровергава диагнозата, поставена приживе от лекуващия лекар. Михаил каза, че е син на покойния Тулев и започна да задава въпроси.
Да, отговори доктор Астие замислен, помня онази аутопсия. Сърцето ли? Мосю Тулев имаше сърце на четиридесетгодишен. Мозъкът? Кръвоносната система и кръвоснабдяването били нормални. Могъл ли е мосю Тулев да падне от внезапно главозамайваме? Хм, хм, това е вече из областта на предположенията, където най-добре се чувствуват терапевтите или психиатрите, но на патолога е категорично забранено да се подвизава в тази сфера…
Те бяха в кабинета на доктора — домакинът зад бюрото, Михаил на канапето — и след този ироничен отговор двамата едновременно станаха, почувствували, че или трябва да прекъснат разговора, или да говорят съвсем откровено.
— Кажете, докторе — попита Михаил, — може ли човек да получи такава рана, просто падайки на слепоочието върху стъпалото?
— Вашият баща беше висок на ръст — уклончиво отговори докторът. — По-висок от вас…
Михаил рискува: извади от джоба си портмонето и го сложи на бюрото.
— Можете да разчитате на моето мълчание — каза той, гледайки в упор сълзящите очи на доктора. — И на портмонето ми също.
Астие се усмихна.
— Веднага приберете това. Или веднага си отивайте.
Михаил бързо скри портмонето.
— Извинете, глупав навик.
— Какво ви доведе при мен? — гневно произнесе докторът. — Конкретно!
— Моля ми, кажете, действително ли е паднал?
— Не мога да зная това.