Като изказваше предположения, Семьонов веднага ги опровергаваше, като сам се ругаеше с груби думи. Ако имаха условен знак, той щеше да бъде такъв, че да не се забележи от страничен човек. Нито за секунда Семьонов не се съмняваше, че имат знак, но не можеше да го отгатне.
Крачеше до Линда Николаевна и я поглеждаше косо. До пазара оставаха някакви си петдесетина метра, когато му хрумна, че единствената вещ, която може да служи за сигнал, трябва да бъде чантата. Нищо друго не може да бъде.
Линда Николаевна я държеше в дясната ръка — още от самата гара. Семьонов реши следното: ако тя, пристигайки на пазара, премести чантата от дясната ръка в лявата, той ще й заповяда да не прави това. И обратно — ако Линда Николаевна не направи това, той ще заповяда да вземе чантата в лявата ръка.
Стигнаха до арката на пазара, която беше на другата страна на улицата, спряха се, за да изчакат минаващите коли. И тук Семьонов каза:
— Вземете чантата в лявата ръка.
Линда Николаевна се направи, че не чува, следейки потока от коли.
— Казах ви да вземете чантата в лявата ръка — повтори Семьонов.
— Защо сте така нервен? — попита Линда Николаевна.
— Моля ви — вече през зъби каза Семьонов.
Тя взе чантата в лявата ръка.
Потокът от коли се прекъсна. Те пресякоха улицата и тръгнаха покрай арката, после покрай площадката откъм широката й дъга — отдясно са наредени магазинчетата и работилничките, а отляво — наредени автобуси върху лъхащия на масло и бензин нажежен асфалт.
— Къде трябва да се разделим? — тихо попита Семьонов.
— Ей там, при автогарата.
— Вие оттук си отидете направо в къщи. Така ще бъде най-добре.
— Нима ме пускате сама? — Въпросът на Линда Николаевна беше пълен с ирония.
— Не се безпокойте, ще имате подходяща компания. Само че много ви моля, когато се разделим, не прехвърляйте чантата от ръка в ръка.
Тя не отговори нищо.
При сградата на автогарата Семьонов се настани под сянката на широката козирка над входа, а Линда Николаевна продължи по дъгообразния тротоар, който опасваше площада. След нея тръгна един от другарите на Семьонов. Като измина десетина метра, тя все пак премести чантата в дясната ръка. Семьонов я проследи със зъл поглед, докато тя се скри зад ъгловата сграда. Той се спогледа с другия си колега. Онзи даде знак, че е разбрал.
В този миг той чу зад гърба си спокоен глас:
— Другаря Воробьов?
Като се обърна, той видя пред себе си Брокман и попита:
— Вие сте Никитин?
Вместо отговор Брокман зададе въпрос:
— Донесохте ли нещо за мен?
Семьонов потупа джоба на преметнатия през ръка шлифер.
— Четири тубички. И още нещо устно. Къде можем да поговорим?
— Да вървим.
Брокман го заведе зад автогарата. Семьонов, който го следваше на две крачки зад него, обърна внимание, че Брокман беше без багаж. В ръката си носеше сгъната като тръба карирана торбичка, която не беше съвсем празна, беше завито нещо в нея.
Като обиколиха сградата, те излязоха на малка пясъчна площадка, обиколена с повехнали млади тополи, които не хвърляха сянка.
— Да ги дам ли? — попита Семьонов.
— Почакай, не тук. Какво искаш да ми кажеш устно?
Семьонов отново потупа по джобовете на шлифера.
— С това трябва много внимателно.
— Добре. Какво още?
— Оттатък се вълнуват — от тебе няма никакви съобщения.
— Кой се вълнува?
— Монаха.
— Така-а-а… Това ли е всичко?
— Казаха, че ти трябва да предадеш нещо.
— Какво?
В интонацията на Брокман имаше двусмислие. Не може да се разбере дали приема разговора за сериозен, или разиграва комедия. Но работата е започната, трябва да се опита продължението.
— Чакат някакви равносметки — каза Семьонов. — За какво става дума, не зная.
Брокман го погледна замислено.
— Така, така… Виж какво, Воробьов, хайде да се повозим извън града.
След около десет минути те пътуваха в прашния, задушен, скърцащ и стенещ автобус по шосето за село Пашино, недалеч от което през май Брокман си беше изкопал тайник под дъба.
Слязоха на същата спирка и закрачиха към гората. Брокман вървеше отзад.
— Още много ли ще вървим?
— Крачи, крачи!
— Аз нямам много време.
— Да вървим нататък — каза Брокман и посочи с ръка Семьонов да върви напред, както досега. Семьонов забеляза, че в ръката му я няма торбичката, вероятно я е изхвърлил по пътя, но ръката му не е празна, нещо стиска в юмрука.