— Лъжех, фантазирах — злобно отговори Брокман.
— Може да е и така. Но за стареца, когото си ударил в слепоочието с желязото, не е лъжа. Не помниш ли името му?
Брокман не разбираше защо заговори за някакъв старец, когото той беше някога пречукал и отдавна забравил и изобщо не можеше да си спомни името му. А когато Брокман не разбираше нещо, веднага загубваше почва под краката си. Не знаеше какво да каже на този Мишле, който се оказа, че изобщо не е Мишле.
— Ще ти припомня — каза Михаил. — Презимето на стареца беше Тулев, Александър Тулев. Моят баща.
Брокман замълча, премисляйки, и отново клюмна.
— Но това е чиста случайност… аз не съм знаел…
— Животно.
Последната дума Михаил произнесе тихо, като че ли не на Брокман, а на себе си. И той изобщо не очакваше това, което се случи по-нататък.
Брокман изведнъж се повали на кревата, закри лицето с ръце и заплака. Той хлипаше, раменете му трепереха.
Михаил стана и се заразхожда между масата и кревата, като от време на време поглеждаше към Брокман, към потрепващите рамене. Беше развълнуван. Когато такива като Брокман плачат, не е дреболия, не всеки може да ги види. Той не лееше сълзи за това, че са му напомнили за отдавнашно престъпление. Какво е за него някакъв си старец, въпреки че се оказа баща на човека, който му спаси живота? Това е частен случай. Брокман плачеше за целия си извратен, страшен живот. И както тогава, в курортното градче Гщад, Михаил почувствува към него странно, примесено с презрение, състрадание. И както тогава, си помисли, че и той би могъл да изпадне в такова положение, ако съдбата не беше се оказала малко по-милостива към него. Михаил се спря пред кревата. Сега вече Брокман не хлипаше, а само дишаше тежко.
— Не се разкисвай — каза Михаил.
Брокман се обърна и зарови лице във възглавницата.
— Не съм дошъл да си уреждам сметките с теб — каза Михаил. — А по работа.
— Казвай — съвсем спокойно каза Брокман.
— Напразно си мълчал при разпитите.
— Не съм мълчал.
— Но главното не си казал.
— Не зная кое е главното.
— Лъжеш.
— Какво искаш? — Брокман седна. Лицето му беше много изморено.
— Имай пред вид, че ако човек доброволно си признае всичко при следствието, съдът го взема под внимание.
— Какво общо има тук съдът?… Изпратил те е този, който ме разпитваше, нали?
— Да.
— Необходим му е моят тайник, разбирам.
— Не само това.
— Добре. Нека ме извикат.
В присъствието на Павел Синицин Брокман разказа на Марков всичко, което преди премълчаваше, и това, че е предал на дипломата в цигарената кутия филмче със снимки от апартамента на академик Нестеров, от района на село Пашино и схема на местността, където е тайникът.
Към края на неговия дълъг разказ Марков зададе няколко въпроса:
— Това, което донесе Воробьов, там ли трябваше да скриете, или в друг тайник?
— Някъде наблизо. Но в никакъв случай заедно. Аз избрах там подходящо място. На схемата е отбелязано.
— Дипломатът ви потрябва, тъй като се лишихте от радиостанцията?
— Все едно, аз трябваше да предам филма. У мене остана копието.
— Къде е то?
— В къщата на Стачевска. Трябва да ви покажа, сами няма да го намерите. Там е писмото на Сухова.
— Само за това ли ви беше необходим дипломатът?
— Не. Когато радиостанцията изчезна, остана връзка само чрез него. Ако имах радио, нямаше да има никакви картички и телефонни разговори.
— Ако всичко минеше благополучно с Воробьов, какво по-нататък?
— На шести юли Стачевска щеше да позвъни по телефона.
— Дипломатът знаеше, че Воробьов е хванат. Воробьов имаше билет за самолет, групата му замина на пети вечерта.
— Позвъняването беше задължително при всички случаи. Ако не се обади, значи и тя е хваната.
— Значи и вас?
— Моят контролен срок е десети юли.
— Също по телефона?
— Да.
— И после?
— След това ме отписват.
— Виждате ли какво направихте с мълчанието си.
— Виноват.
Марков погледна часовника си — беше девет без четвърт. Започваше да се смрачава.
— Ще намерите ли тайника през нощта?
— Ще го намеря — каза Брокман.
Марков го отпрати в килията, като го предупреди, че скоро ще го извикат.
— Да-а, Владимир Гаврилович, ако този подлец веднага беше казал всичко, на шести юли щяхме да съставим хубав сюжет — каза Павел.