— Но характерът на раната…
— Хората падат, подхлъзвайки се на бананова кора, и се удрят смъртоносно…
— Аз внимателно прочетох смъртния акт — каза Михаил, навеждайки очи. — Раната е описана много подробно…
— Вие лекар ли сте?
— Не. Но ми се иска да докажа, че баща ми не е могъл да падне сам. Той не се е подхлъзвал на бананова кора…
Докторът се обърна към прозореца и попита тихо:
— В болницата ли ви дадоха моя адрес?
Михаил почувствува, че ледът се разчупва.
— Да. Но повтарям: можете да бъдете сигурен в моето мълчание.
— Е, все едно… Изобщо възможно е вашият баща да е ударен по слепоочието с тежък предмет. Ако ударът не е нанесен отзад, значи е бил от левак. Що се касае за съвпадението на очертанията в черепа и на стъпалото, всичко е вярно. Повече от мен не чакайте.
— Благодаря ви, докторе!
— Няма за какво. Бъдете здрав, не сте ме виждали.
… Михаил така и не разбра защо доктор Астие направи това внимателно, но не без значение признание. Може би просто съвестта е заговорила? Каквото и да е, благодарност към патологоанатома…
Михаил реши да поразпита съседите и най-напред тези, които бяха най-близо до къщата на баща му. Не можа да се добере до нищо съществено, докато не поговори с агента на компанията по продажба на недвижими имоти, който живееше малко встрани. Той си спомни, че малко преди смъртта на стареца видял около неговия дом някакъв човек на около тридесет — тридесет и пет години, облечен в работен комбинезон, с куфарче в ръка. Мосю Тулев тогава отсъствувал, агентът знаел и поради това си позволил да влезе в двора и се поинтересува какво иска посетителят. Онзи отговорил, че се занимава с ремонт на частни къщи и търси подходяща клиентела. Обикаля вилите и гледа дали няма кандидати за капитален или текущ ремонт. Агентът по продажба на недвижими имоти бил напълно удовлетворен от това обяснение, но го посъветвал да не търси работа в града: той знаел точно, че къщите на богатите собственици засега не се нуждаят от ремонт, а бедните собственици нямат излишни паря за това. Така се разделили.
След тази среща Михаил предположи, че така нареченият майстор по ремонт не е идвал случайно. Могъл е да вземе отпечатък от ръба на мраморната стълба. Ако е така, значи тук имат пръст професионалисти от висока класа. Центърът няма със собствени ръце да премахва стареца — това не е в неговия стил. По-просто е да наемат професионален убиец от тайните синдикати, които работят по поръчка.
В Париж Михаил отново се обърна за помощ към Дон. Разказа всичко, което успя да научи. Онзи обеща да му помогне, и на Михаил не му оставаше нищо друго, освен да се настани в тихото малко хотелче и да се заеме с четене на книжки.
В края на втората седмица Дон се обади по телефона и каза, че има новини, но не е желателно да се срещнат в бара. Михаил го покани в хотела.
— Така си и мислех — каза Дон още от прага не толкова мрачно, но унило.
— Какво именно? — Михаил посочи с ръка креслото до масата. Дон седна. — Какво научи?
— Чувал ли си за Франсис Боненан?
Михаил повдигна вежди, като се мъчеше да си припомни нещо.
— Не е ли свързано със случай Чомбе?
— Да. Той задигна Чомбе и го докара в Алжир.
— Той ли е убил баща ми?
Дон вдигна ръце и възкликна:
— Не! Не!
— Тогава за какъв дявол ни е този Боненан?
— Срещнах един тип от неговата компания, който ми разказа интересни неща.
— Например? — Михаил започна малко да се дразни от заобикалките.
— Той имал дружба с един човек на име Карл Брокман, също от тяхната банда, и този Брокман се изпуснал пред него, че успял за една година да спечели седемдесет хиляди долара чисти. Покрай работите на Боненан.
— Накратко — Брокман е убил баща ми?
— Най-вероятно.
— Какво общо има тук Боненан?
— Ами това са гнусни хора и няма да ти бъде лесно.
— Значи Карл Брокман…
— Е, нали разбираш, имената на такива са твърде условни. Както и нашите.
Михаил запали цигара, разходи се към вратата и обратно, попита:
— Как изглежда?
— Не са ми казали. Само разбрах, че е малко над тридесетте.
— Къде се намира сега?
— Онзи тип казал, че неговото приятелче заминало за Лисабон преди три месеца.
— Какво ще прави в Лисабон?
— Там има една агенция по разпространение на печата, която нищо не разпространява, а вербува наемници за колониите.