Но Виктор Андреевич винаги ме учудваше. Като че ли имаше апарат за четене на мисли. Например през цялото време ни уверяваше, че не е лошо да се приемат подаръци от любещ човек и в повечето случаи мъжката любов се измервала с подаръците. Никаква любов нямало, ако ти трепери ръката да си развържеш кесията и само да приказваш. Разбира се, че е грубо, но на мен ми се струваше, че има капка истина. И това ме успокояваше. Ей така, ще покапризничиш, покапризничиш, а след това ще поседиш на чашка с Виктор Андреевич и ще се успокоиш.
Само веднъж у мен се породи подозрение. В края на април получих по пощата писмо от Пиетро в универмага, тъй като не му бях дала домашния адрес. Писмото беше пуснато в Москва. Това беше след третия колет. Чета и нищо не разбирам. Все едно, че нищо няма между нас и не е имало. Просто вежливо послание до едно момиче. Даже ме пита дали не съм го забравила. За Виктор Андреевич нито дума. А той се явява нещо като специален куриер между нас. За него нито дума, даже няма и поздрави. А почеркът е същият… Макар че какъв почерк е това? Вероятно така пишат всички първокласници. А накрая със ситни букви написано, че ще пристигне в Съветския съюз и не по-късно от двадесет и трети май ще бъде в нашия град.
От глупост показах това писмо на Виктор Андреевич. И знаете ли, че за първи път, го видях разстроен. Помислих си: ето как можем да обидим човека.
Тогава бяхме в «Пирожки», там, нали знаете, масите са направо на тротоара, на чист въздух. Виктор Андреевич взе за мен една бутилка «Байкал», а на себе си минерална вода, там не продават никакъв алкохол, а на мен просто ми се пиеше нещо. Без да искам, си скъсах чорапа — закачих го за масата. За да не се пусне бримката надолу, трябваше да я обгоря. А Виктор Андреевич не пуши. Аз също отдавна ги бях оставила. Помолих Виктор Андреевич да вземе от някого огънче. Той отиде в лавката от другата страна на улицата и донесе кутия цигари и кибрит. Аз запуших, леко обгорих чорапа и веднага закачих другия чорап, просто ми прилоша.
Вероятно точно в този момент е минал Витек, едно момче от нашата махала, адютант на Льоша. Разбира се, видял ме е. А той не е само зяпльо, но понякога и докладва. Разказал на майка ми. А тя като заплака, очите й плувнаха в сълзи и занарежда: «Пак пушиш, пак пиеш, тези познати няма да те доведат до хубаво» — и така нататък…
Изобщо след онази среща дълго време не се видяхме с Виктор Андреевич. Наистина обаждаше ни се по телефона и на мен, и на Галя, но според мен и той самият не искаше много да се срещнем. Нещо като отпуск си взе и на нас ни даде почивка.
През това време се опитах да поговоря с Льоша… Разбира се, не да си възстановя предишните отношения — смешно е да се мисли за това. Той ми беше много обиден, знаех го. Но в главата ми беше само Пиетро… И си мислех: защо трябва да сме врагове? Той е добро момче. И дружбата ни беше хубава… Въобще аз първа отидох при него, той стоеше с момчетата до нашия вход, а аз се връщах от работа. Повиках го настрани, за да не говорим пред другите, а той: «Какво, Светлана Алексеевна, омръзнаха ли ти старците?» А момчетата доволни се хилят.
Да-а, такива ми ти работи… Е, а после — това беше след майските празници — Виктор Андреевич отново поиска да ни види, возеше ни с колата, говореше за племенника, за който ни беше споменал преди. Каза, че тези дни щял да дойде да види чичо си. Много го хвалеше пред Галя, направо я сватосваше.
На двадесети май Виктор Андреевич ми се обади по телефона в къщи и ме помоли да се видим на другия ден, но без Галя. Каза, че имал делови разговор с мен. Помислих си, че отново ще заминава за Италия.
Срещнахме се в осем и половина, още беше светло. Той ме чакаше в колата си на улица «Тургенев» до градинката. Потеглихме по Московското шосе, той каза, ако искам, да поседнем в ресторант «Горски», това е на около двадесет километра от града, вие сигурно го знаете. Но не попаднахме в ресторанта… Не стигнахме до «Горския». Виктор Андреевич отби колата по някакво друго шосе, след това на един междуселски път и предложи да се разходим. До този момент не заговори за никакви делови неща.
И изведнъж… Всичко очаквах, но не и това. Той започна:
— Трябва да ви съобщя, Светланочка, че ние сме попаднали в една много неприятна история.
Питам:
— Кои «ние»?
— Вие и аз — отговаря, — и отчасти Галя, а също и нейната майка. Но основно вие и аз.
— Обяснете ми — моля го аз, а вътре всичко ми закипя, просто ми прилоша.
И той обяснява: