По онова време народът на една от последните колонии на някогашната голяма португалска колониална империя водеше упорита въоръжена борба за своята свобода, за създаване на независима държава.
Работите на наследниците на фашисткия салазарски режим вървяха зле. Насила мобилизираните войници дезертираха при първия удобен случай. Наложи се да вербуват наемници.
Наемниците бяха най-различни — в зависимост от задачите, които им се поставяха. Заплащането също се колебаеше и амплитудата достигаше значителни отклонения. Имаше и редовно обучени войници, чиято кървава заплата, пресметнато в долари, беше около двеста на месец. Но имаше и професионалисти, подобно на Карл Хайнц Вайсман от Нюрнберг, на които трябваше да се плаща по хиляда и повече, тъй като те умееха не само да се подчиняват при провеждане на кървави акции, но и да командуват. На такива хора ненапразно плащаха — там, където ги изпращаха, се водеше война не на живот, а на смърт. Тези, които търсеха силни усещания и екзотика, получаваха пълна дажба. Понякога, поради липса на съвременно оръжие, африканците стреляха със стрели, чиито върхове бяха намазани с кураре — отрова, парализираща дишането.
Когато Михаил посети лисабонската агенция по разпространение на печата, там нямаше много хора и изобщо бяха внимателни с него. Мъжът в светлосив костюм, към когото го отпратиха, погледна Михаил без всякакъв интерес.
— На колко сте години? — попита той.
— На четиридесет — отвърна Михаил и си помисли, че не му повярва.
— Националност?
— Руснак.
— Откъде идвате?
— От Франция?
— Преселник ли?
— Не. Баща ми е емигрирал от Русия през осемнадесета година.
Мъжът се облегна на креслото и погледна Михаил отдалече.
— Кой ви даде нашия адрес?
— Казва се Хайзелс. От Белгия.
Светлосивият забарабани с пръст по масата и попита:
— Как мислите, аз на колко години съм?
Михаил реши да го поласкае:
— Според външността, на тридесет.
В отговор се чу непринуден смях. След като се насмя, светлосивият каза:
— Мисля, че сме връстници. Вие сте около петдесет?
Оставаше само удивлението.
— Отдавна не съм се поглеждал в огледалото — каза Михаил. — Но аз бях…
— Оставете — прекъсна го светлосивият. — Аз не съм си у дома, не трябва да ме подмладявате. Какво искате от нас?
— Искам да спечеля нещо. А вие какво бихте искали от мен?
— Не се ли страхувате от червеи под кожата, въшки, коремен тиф и десетки болести, непознати за европейската медицина? Не се ли страхувате да умрете, преди да сте стигнали шестдесетте?
— Искам да спечеля. А дали се страхувам, или не — това зависи от цената.
— Не знаем какво можете да правите.
— При всички случаи стрелям добре.
— Е, това могат и малчуганите. А на вашата възраст е малко трудно да се научите на нещо друго.
— Със здравето съм добре — възрази Михаил. — И после, по време на войната, ми се е налагало не само да стрелям.
— Какво например?
— Бил съм на Източния фронт — излъга Михаил.
— В немската армия?
— Да.
— В какви части?
Михаил реши да рискува и да направи смел ход извън правилата:
— В СД. Служих под командуването на Гюнтер Хофман. Чули ли сте за него?
Светлосивият наведе поглед и каза с лека ирония:
— Кой не е чувал за човека, който има смъртни присъди в три страни? — Той замълча и после добави: — Но вероятно вие сте първият, който афишира връзката си с него.
Михаил помисли, че рисковано започна играта, но реши да не отстъпва.
— И сега бих искал да работя с Гюнтер. Жалко, че не знам къде е.
Това остана без внимание. Събеседникът се върна към целта.
— В какъв чии завършихте войната?
— Фелдфебел.
— Колко смятате да получите от нас?
— Ако ми дадете три хиляди западногермански марки на месец…
— Това е твърде много.
— Две и петстотин.
— Добре. Но вие трябва да подпишете договор, който ще ви лиши от правото да разполагате със себе си най-малко една година.
— Точно за една година си мислех и аз.
— Добре. Елате вдругиден по това време и ще решим останалото.
Михаил беше вече до вратата, когато собственикът на фирмата каза, без да скрива своята насмешка:
— Ако търсите Хофман, защо не попитате Хайзелс? Нали той ви е подучил да се обърнете към нас?