— Струва ми се, че не е много беден този твой Пиетро Матинели.
— Вероятно не ходи по просия. — Светлана извади брошката от кутийката и я подаде на Галя. — Как мислиш, дали е истинска?
Тя подозираше, че и металът, и камъкът са изкуствени, а Галя разбираше от скъпоценни вещи.
Галя погледна камъка на светлината, повъртя го и каза:
— Аквамарин. Истински.
— А брошката?
— Златна е.
— Наистина не проси — весело заключи Светлана. — А ти какво помръкна?
— Необичайно е някак си…
— Какво необичайно има?
— Е, само веднъж се срещнахме и ето… всичко това… — Галя кимна към канапето.
— Значи като на кино. Добре, хайде да разпределяме.
— Ама това на теб е изпратено — възрази Галя с не много твърд тон.
— Млъквай, защото всичко ще изхвърля — сериозно каза Светлана.
Галя не се съмняваше, че Светлана може да направи това, ако не я послуша.
Козметиката разделиха без много труд. Светлана взе малиновия шал, следователно на Галя остана синият. Обувките станаха на Галя, затова Светлана остави блузката за себе си. Разрязаха кашмирената кърпа на две по диагонал — получиха се две забрадки. Съдбата на брошката Светлана предложи да решат с жребий, но тук Галя сериозно се възпротиви.
— Да не си полудяла! — възкликна тя. — Не командувай, моля ти се. Аз също мога…
— Ти нищо не можеш.
Обикновено Светлана не щадеше много самолюбието на приятелката си, но сега съпротивата на Галя й беше приятна: Светлана много искаше да има такава прекрасна брошка. Честно казано, за жребии спомена, за да бъде вярна на нрава си. Беше уверена, че Галя няма да се съгласи. А и щеше да бъде несправедливо: Галя имаше много скъпоценности, подаръци от родители и баби, макар че не ги носеше, откакто се запознаха със Светлана — не ги носеше от солидарност, защото Светлана нямаше скъпоценни украшения.
Голямата делба завърши точно когато пристигна Вера Сергеевна. Колкото и да се прикриваше, Светлана не успя да скрие вълнението си. Вера Сергеевна забеляза необикновената възбуда на дъщеря си.
— Карате ли се? — попита тя.
Галя беше вече скрила в чантата своя дял, а Светлана Пъхна нещата в шкафчето, така че Вера Сергеевна не видя вещите и козметиката.
— Спорим — каза Светлана и се обърна към Галя: — Да вървим, ще те поизпратя.
… Така Светлана излезе от тягостното чувство в очакване на нещо. Предстоеше й втори път да се яви на изпит във филологическия факултет, да опита още веднъж. Тя не се яви, и то не само заради това, че не се подготви както трябва. Имаше още едно странично обстоятелство.
Но преди да преминем към него, трябва да отбележим, че на другия ден след получаване на пратката Светлана изпрати по италианеца писмо до Пиетро Матинели с благодарност и молба това да не се повтаря повече, а по-добре сам да дойде в Съветския съюз. Пъхна в плика и снимка.
А след една седмица Светлана имаше още едно запознаване, в което тя не видя нищо странно по простата причина, че й се стори логично и обяснимо.
Един от купувачите, който разглеждаше каталога за грамофонни плочи, интелигентен на вид, възрастен, над петдесетте, но младеещ, набит, среден на ръст, облечен със светъл костюм и синя риза без вратовръзка (всичко това Светлана забеляза малко по-късно), изведнъж се обърна към нея с такъв тон, като че ли продължаваше случайно прекъснат задушевен разговор. Той избра момент, когато, нямаше никой на щанда.
— Значи получихте вест от Пиетро, Светлана Алексеевна?
Тя се учуди, но навикнала външно да не се издава, отговори, сякаш продължаваше разговорът:
— Да. Но вие откъде знаете?
Той бащински се усмихна.
— Знаете ли, аз познавам онзи човек… който ви донесе пратката от Италия. Аз познавам и Пиетро. Той ми е разказвал за вас.
— Но вие знаете даже и бащиното ми име — каза Светлана.
Той кимна към табелката над нея: „Днес ви обслужва…“
— Ах, да, наистина, тук е написано! Какво ли си мислите за мен?
— Вие сте очарователна девойка и напълно разбирам Пиетро Матинели.
Този спокоен възрастен човек започна да й харесва.
— А вие как се казвате?
— Виктор Андреевич.
— Да не би да работите в химзавода?
— Да, в една от лабораториите. Не ми се е налагало често да общувам с Пиетро по работа, но сме доста близки.
— Харесвате ли го?
— Според мен той е много добър човек.
— Струва ми се, че е прям и открит. А вие отдавна ли живеете тук?