Но той си представи как баща му се свлича от удар в слепоочието, навелия се над проснатото неподвижно тяло Брокман с желязо в ръка, отлято по отпечатъка на мраморното стъпало, и видението от далечните години, запечатано в паметта му с мириса на чистото, замръзнало бельо се разсея.
Глава 10
Вторият колет и пръстенът с изумруд
Галя Нестерова четеше книга в леглото, когато телефонът звънна. Тя чу в слушалката гласа на Светлана необикновено развълнуван.
— Галка, сама ли си? Майка ти върна ли се от Москва?
— Не.
По това време Олга Михайловна беше в Москва, където замина да се консултира с някакъв професор за болестта си, а Николай Николаевич беше в института.
— Слушай — продължи Светлана, — Виктор Андреевич се върна. Просто не зная какво да правя. Кошмарна история.
Преди две седмици Виктор Андреевич им беше казал, че заминава за Италия.
— Какъв кошмар? — попита Галя.
— Донесе огромен пакет. Не мога да го отнеса в къщи. Майка ми ще я хванат дяволите.
— Може да дойдеш при мен — нерешително предложи Галя. — Само че по-скоро.
— Затова те и моля. Но защо по-скоро?
— Татко ще си дойде.
— Не е голяма беда. Идвам веднага.
Светлана се появи развълнувана, зачервена не от студа и бързането.
— Ох, едва го домъкнах — каза тя и постави на масата голям кожен куфар.
Съблече се, хвърли палтото и шапката на Галиното легло и двете запрехвърляха съдържанието от куфара. Имаше велурени поли и жакети, вълнени блузки, кожени чанти, различни цветове чорапогащи в лъскава опаковка и много други дребни неща. Имаше и дъвка. От чантичката си Светлана извади златен пръстен. Този път тя не се съмняваше, че е истински.
За първи път Галя виждаше приятелката си така възбудена. А и тя самата не можеше да се начуди.
Започнаха да мерят дрехите. Разбраха, че почти всичко е изпратено в по два екземпляра.
— Просто не разбирам — каза Галя, — и за мен ли е изпратил?
Светлана й подаде писмото.
— Прочети.
С букви, каквито пишат първокласниците, Пиетро беше съставил цяло послание. Пишеше, че не може да живее без Светлана. А в послепис беше казано: „Зная, че не приемате подаръци. За да ви е по-леко, изпращам също така и за Галя“ — ето защо всичко, освен пръстена беше в два екземпляра.
— Колко ли може да струва това? — попита Галя.
Започнаха да смятат, като оставиха настрани дреболиите. Сумата ги зашемети: около четири хиляди рубли.
— И все пак не разбирам… — разсеяно заговори Галя.
— Може би това е любовта? — прекъсна я Светлана с думите от песента, но без присъщата й самоувереност в гласа.
Галя се замисли, оглеждайки се в огледалото: отива ли й синият велурен костюм, изпратен от Пиетро? Светлана мереше пръстена. Хвана се на безименния й пръст.
— Къде да денем всичко това? — каза Галя.
— Няма да го връщаме, я. — Светлана вече напълно се владееше.
— Какво ще кажем на майките си?
— Глупости. Ще го скрием при теб, тук има място. Ще се подновяваме постепенно, първо едно, после друго. Ти нали имаш спестявания, а аз на моята ще кажа: купувам на кредит. Най-важното — постепенно. Девизът на умерените и благонравните.
— При мен също не е много сигурно. Майка ми тършува, нали знаеш.
— Хайде тогава в кабинета на баща ти. Нали правиш този номер.
— Това, разбира се, е по-добре. Но какво да правим с куфара?
— Ще го продадем. В оказионния магазин. За какво ни е? Много е луксозен.
Кабинетът на Николай Николаевич беше голям, около тридесет квадратни метра, с два прозореца. Бюрото беше в най-отдалечения от вратата ъгъл. Две от стените бяха от пода до тавана с полици, пълни с книги. Старият поизтъркан кожен диван, покрит с одеяло, заемаше тъмния ъгъл до вратата. Имаше още два ниски широки шкафа и старинно малко бюро. Галя знаеше, че баща й не отваря шкафовете, защото там бяха студентските му учебници и стари ръкописи. Не му трябваха, но ле разрешаваше да се изхвърлят. В шкафовете и малкото бюро се намери достатъчно място за вещите. Наистина щяха да се понапрашат, но това не е беда.