Виктор Андреевич завъртя колата. В девет без десет те бяха у Галини.
Галя затвори вратата след себе си и хвърли ключовете на масичката под огледалото.
Предложи им не чай, а кафе. С баща си пиеха кафе, само когато Олга Михайловна не беше в къщи, защото тя много се дразнеше от миризмата на кафето.
Докато Галя беше в кухнята, Виктор Андреевич поведе със Светлана доверителен разговор.
— Искам да се посъветвам с вас — каза тихо той. — Работата е деликатна.
— Ние сме приятели.
— Сигурно си мислите, че аз безплатно ви возя в колата си? — кисело се пошегува Виктор Андреевич.
— Кажете направо — предложи тя.
— В последно време малко се поизхарчих. — Той замаха с ръце, предугаждайки нейната възможна реплика. — Не, не, нашите невинни посещения в ресторантите тук нямат нищо общо. Има други причини.
— С какво мога да помогна? — сериозно попита Светлана. — Аз наистина нямам никакви спестявания.
Виктор Андреевич бързо бръкна в малкото джобче на жилетката си и показа на Светлана блестящ сребърен пръстен с голям зелен камък и попита:
— Как мислите, колко струва?
— Нямам представа. Трябва да попитаме Галя, тя знае, специалистка е.
— Аз също знам. Струва не по-малко от хиляда рубли. Но на мен са ми необходими седемстотин. Отново ми предстои командировка.
— Искате да го продадете?
— Да. Но там, където се купуват такива неща, не бих искал да се появявам. Пътувам зад граница… Изобщо…
— Разбирам — каза Светлана. — Искате аз да го продам?
— Ще ви бъда вечно признателен.
— Могат да ме излъжат. Ще го направим с Галина.
— Благодаря. — Виктор Андреевич й подаде пръстена. Тя го сложи в чантата си.
След това Виктор Андреевич стана, разходи се из хола и отбеляза с одобрение:
— Уютен дом.
— Благодарение на старанията на Олга Михайловна — усмихна се Светлана.
— Като че ли не ви харесва майката на Галина?
— Родителите не се избират — така се казва, струва ми се. Аз бих избягала от нея.
— Защо?
— Тя дресира Галя още от пелени. Направила я е потисната.
— Нима? Не забелязвам такова нещо.
— Малко се поотърси. Да я бяхте видели преди три години!
— А баща й?
— Какво може да направи той? Подслажда живота на Галя с подаръчета. А вие пак ли зад граница, а?
— Не сега, малко по-късно.
— И отново в Италия?
— По всяка вероятност.
— Върви им на хората.
— Не искате ли да му пишете? — попита Виктор Андреевич.
— Разбира се, че ще му пиша.
Светлана изтича до Галината стая, върна се с лист и писалка, седна на масичката.
Получи се кратко, но делово писмо:
„Скъпи Пиетро! Много благодаря за всичко — от мен и Галя. Защо са тези скъпи подаръци? Много ви моля, не харчете лири, по-добре елате вие. Чакаме ви, колкото по-скоро, толкова по-добре. Светлана.
Привет от Галя.“
Виктор Андреевич сгъна листа, прибра го в портмонето и каза:
— Между впрочем, помните ли първия ни разговор за Пиетро?
— Разбира се.
— Тогава казахте, че той е прям и открит.
— Нима не е така?
— Не съвсем. Той е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Имал съм случаи да се убедя в това.
Светлана искаше да попита нещо, но Виктор Андреевич видя влизащата Галя и бързо каза:
— Впрочем това са глупости.
Галя се появи със сребърен поднос (скорошно нововъведение на Олга Михайловна), върху който имаше чашки кафе и захарница.
— Виктор Андреевич отново се готви за Италия — каза Светлана. — Написах писъмце. С поздрави и от тебе.
— Добре — отвърна Галя.
Виктор Андреевич пресрещна Галя, взе подноса и каза:
— Казвам на Светлана, че имате прекрасен дом. Не бях виждал как живеят академиците.
— Искате ли да го разгледате?
— Да, но нека си изпием кафето.
След кафето Виктор Андреевич подхвана нов разговор.
— Ще направя едно признание, мили момичета. Не мога да премълча.
— Винаги е много интересно, когато някой признае, че не е добър човек. Нали, Галя? — каза Светлана, поглеждайки с ирония към Виктор Андреевич.
— Имате хаплив език, струва ми се, че ви го казах вече, но сте доста проницателна. — Виктор Андреевич я погледна отстрани и добави: — Може и да кажа нещо неприятно за себе си.