— Моля, моля.
Той погледна към Галя.
— Ненапразно измолих да дойдем у вас. Зад кормилото не може да се говори сериозно.
— Не ни измъчвайте, Виктор Андреевич — каза Светлана.
— Ще ми разрешите ли един нескромен въпрос?
— Моля.
— Ние се познаваме от доста време и аз се убедих, Галя, че си нямате приятел. Защо? Вие сте красиво момиче. Това не е естествено.
Вместо Галя отговори Светлана:
— Едно момче вече зададе такъв въпрос на Галя.
Виктор Андреевич разбра, че постъпи малко необмислено, но продължи да развива тази тема:
— Аз питам с определена цел, а не от празно любопитство.
— Става все по-интересно — каза Светлана.
— Наистина! — искрено възкликна Виктор Андреевич. — Аз нито съм сват, нито сводник, но писмото на един мой племенник ме наведе на тази мисъл… подтикна ме…
— Вие имате племенник?
— Да, живее в Москва. Той е на тридесет и пет години. Миналата година се разведе и е самотен.
— Какъв е? — въпросите задаваше Светлана. Галя мълчеше.
— Летец. Служи в гражданската авиация.
— Чуваш ли, Галя?
Галя попита:
— Да ви налея ли още?
— Не искам повече — отказа Светлана.
Разговорът за племенника приключи без резултат…
Виктор Андреевич погледна часовника си.
— Десет без четвърт. Скоро ще се върне баща ви, а ние още не сме разгледали къщата.
Галя ги заведе в кухнята, оттам в своята стая, после в стаята на майка й и накрая в кабинета на баща си. Виктор Андреевич се задържа за няколко секунди пред старинното бюро. Между впрочем, той през цялото време издаваше одобрителни възклицания и хвалеше обстановката, което накара Галя да го погледне с недоумение: поведението му не отговаряше на досегашната й представа за него. Възторгът беше явно преувеличен.
Върнаха се в антрето.
— Трябва да вървим — каза Виктор Андреевич.
— Почакайте ни за минутка — помоли Светлана и приятелките го оставиха сам: Светлана трябваше да вземе някои неща от подаръците, скрити в кабинета на Николай Николаевич.
Виктор Андреевич моментално се преобрази. И следа не остана от солидното спокойствие и плавните жестове. Той скочи до масичката, където Галя беше хвърлила ключовете, извади от джоба тежък като хокейна шайба парче сив пластилин и бързо взе отпечатъци на двата ключа…
Прощавайки се с Галя, Виктор Андреевич напомни:
— Помислете по въпроса за моя племенник. Може да ви хареса.
— Какво има да се мисли? Като дойде, ще ни запознаете — отново вместо приятелката си отговори Светлана.
— Непременно.
По пътя Виктор Андреевич напомни деликатно за молбата си относно пръстена:
— Няма да протакате дълго, нали? Човек изнемогва.
— Няма какво да приказваме, Виктор Андреевич. — Светлана този път беше съвсем сериозна. — Толкова сме ви задължени…
Те не протакаха. В обедната почивка Галя отиде при Светлана в универмага и двете се отправиха към бижутерийния магазин — единствен в града, където изкупуваха скъпоценности от граждани.
Старецът, в изтъркано черно сако и омърляна бяла риза, с лошо завързана вратовръзка, пъхна на окото си окуляра, каквито ползуват в часовникарските магазини, огледа камъка, повъртя пръстена в ръцете си и каза:
— Ще ви дадат около две хиляди. Само за камъка, без да се смята платината.
— Благодаря — каза Светлана и дръпна Галя за ръкава на коженото палто. Те напуснаха магазина.
Отвън Светлана каза:
— Аз мислех, че това е сребро.
— Не, платина е. Веднага се познава.
— Жалко е да го продаваме.
— Да, камъкът е много хубав. — Галя въздъхна. — А той очаква да получи само седемстотин?
— Толкова са му нужни.
— Странно.
— Ти смяташ, че Виктор Андреевич знае истинската цена?
— Та той да не е малък, и едно дете би разбрало. Нещо не разбирам тук… За какво е всичко това?
— Може би ни изпитва?
— Кой го знае! Най-обикновен човек, във всеки случай не е скъперник, но нищо повече не знаем за него.
Те свиха в уличката, водеща към универмага, повървяха малко мълчаливо.
— Много ли ти харесва? — попита Светлана.
Галя кимна.
— Тогава няма какво да му мислим. Вземи го.
— Откъде у мене толкова пари?
— Баща ти ще ти даде.
— Не мога да искам толкова много… Виж, ако майка ми…