Уткин пристигна в Одеса с кораба, извършващ курс с група чуждестранни туристи. Той даде на Тулев своя контролен талон, с който имаше право да се качи на борда на кораба, а самият Уткин остана. Извърши се, така да се каже, най-обикновена размяна, но съвсем неравностойна.
Уткин и Тулев си размениха не само съдбите, но и шлиферите. В джоба на шлифера, който облече Уткин, имаше самолетен билет за Москва, а също така бележка с адрес и начертан с мастило план на градските улици, върху който с кръстче беше отбелязан дом номер 27. Този план и адрес се отнасяше за град С.
За там се отправи от Москва Владимир Петрович Уткин, тридесетгодишен мъж с най-обикновена външност, среден на ръст, с руса коса и сини очи. Документите му бяха в изправност. Но дори и да не беше така, провал и арест не го заплашваха, тъй като с първата крачка на съветска земя той се намираше под надеждната закрила на съветските контраразузнавачи.
Във военния билет на Уткин пишеше, че е старшина на свръхсрочна служба, по специалност свързочник, уволнен от армията, в момента е офицер от запаса. Служил е в Далечния Изток, после половин година е живял там като цивилен, след което го снели от военен отчет и се придвижил по-близо до центъра, до Москва. Ерген и изобщо единак, няма никакви роднини.
Първата грижа на Уткин в град С. бе да се представи в отдел „Кадри“ на пощата, за да потърси работа. Към тези, които бяха дошли от войската, отношението беше по-специално. Те навсякъде бяха предпочитани. При това Владимир Петрович Уткин разбираше от апаратура за слаби токове. Предложиха му длъжността техник в една от телефонните централи. Той прие. Уреди формалностите — справка, снимки, всичко беше у него. По-трудно беше с жилището — засега не можеха да му предложат нищо даже и в далечно бъдеще. Но той не се отчая — ще се свре в някоя стая или ъгъл, все някак ще се устрои.
След това отиде да се зачисли във военното окръжие.
Тези, които общуваха с него в град С., го смятаха за спокоен, въздържан човек. Но на него това му струваше скъпо. Нервите му бяха изопнати до краен предел: когато показваше документите си и разговаряше със съветски официални лица, той поставяше на изпитание цялата своя подготовка, решаваше се неговата съдба. Но проверката вече премина и той си въздъхна с облекчение.
Пренощува една нощ в хотела (разбира се, не в стая, а на дивана в хола). На другия ден чрез гардеробиера на ресторанта научи адреса на един старец, който живееше в крайните квартали и даваше стаи под наем. Работата се свърши за пет минути. Старецът имаше две малки стаички по 8 кв.м. и кухня с газова печка. Поиска по двадесет рубли на месец. Уткин не се пазари. Той имаше налични три хиляди и спестовна книжка с четири хиляди рубли — книжката му беше московска.
След една седмица Уткин започна работа. През това време той се обзаведе с креват, шкаф, завивки и всичко необходимо за сам човек. Хазяинът, Василий Максимович, охотно се съгласи да пазарува и приготвя закуска и вечеря.
Няма да бъде интересно да описваме ежедневието на Владимир Уткин, а не е и нужно. За съветските контраразузнавачи, работещи под ръководството на полковник Владимир Гаврилович Марков, който водеше цялата операция по делото на резидента „Надежда“, т.е. Михаил Тулев, беше важно едно — да изяснят целите и намеренията на новия агент, изпратен на наша територия. Но, съдейки по държането на Уткин, той като че ли имаше намерение да пусне дълбоки корени в град С. и от него не можеше да се очакват някакви активни действия.
Ролята на индикатор изпълняваше портативната радиостанция, маскирана с обикновен транзистор „Спидола“, която на времето беше доставена от чужбина за Михаил Тулев. Той я скри в сандък с пясък на тавана на дом номер 27 на улица „Златоуска“, отбелязан с кръстче върху плана, предаден от Михаил Тулев на Уткин.
Дните течаха един след друг, седмица след седмица, а Уткин изобщо не мислеше да навести тавана, макар и само за да се убеди, че радиостанцията е там.
Значи засега не му е необходима. А щом е така, той също засега не е нужен на своя разузнавателен център. Щом като един агент живее като обикновен съветски гражданин и не държи връзка със своите господари, следователно такъв агент е подставен, както се казва, „замразен“.
В нашия случай думата „болван“ е употребена в друго значение. Има такава хазартна игра, където са необходими строго определено число играчи. Но когато не достига един, все пак може да се играе. На отсъствуващото лице се дават карти и се играе за него. Това се нарича игра с болван.