Агоп Мелконян
Завръщането
Завъртя го тази приумица на душата, нахлула внезапно — като варварска конница — триста милиона километра преди края. Предаде й се без съпротива, само няколко пъти проплака от болка и падна от пълно изнемощение в хладните ръце на Норма, но това беше най-сладкото отдаване в неговия живот, иначе скучен и безсмислен.
— Афродита е родена край остров Цитера от снежнобялата пяна на морските вълни. Духнал галещ бриз и отнесъл тялото й към Кипър. Изплували от водата нежните Хори, наметнали й златоткани дрехи, сложили й венец от благоуханни цветя. Ерос и Химерос отвели дивната богиня на Олимп.
— Това е тя, нали, норма?
— Нарисувана от Ботичели.
— Признай, красива е.
Белезникавата точица в далечината, точно където се пресичат хиксът и игрекът на ориентатора, след триста милиона километра ще се превърне в озарено кълбо с прозрачна синя обвивка. Тогава Галков за първи път ще може да нарече блажената твърд под нозете си Земя с главна начална буква и ще свърши дългият мираж, мамещият порив, записан в гените му с три неясни синонима — Начало, Майка и Дом. Неясни за Сто и седемнадесетия Галков, защото само Първият е виждал Началото, другите след него са девиаторни клонинги, в които то живее единствено като усещане за нещо велико и добро.
— Красива е, Галков. А това е златокъдрия Аполон, богът на светлината. Хера изпратила дракона Питон да преследва красивата Латона заради някоя от хилядата им свади. Скрила се Латона на пустия остров Делос и там родила златокъдрия. Тогава всичко наоколо се оживило, засияло. Понесъл се младият Аполон по лъчеобляното небе със сребърен лък през рамо, за да убие хищния Питон.
— Защо има толкова къси ръце, норма? Сега разбрах какво ме дразни в него.
— Ръцете на човеците са точно такива.
— Аз също съм човек, а ръцете ми стигат до коленете.
— Аполон е изящен. — измърмори като че ли виновно корабният робот норма. — В Древна Гърция е съществувал култ към красотата. За тях съвършенството на формите…
— Мъртъв ли е сега този култ?
— Не знам, Галков. В последните петнадесет века трябва много неща да са се променили.
Последният Галков непохватно повдигна от стола тромавото си тяло, промъкна се между апаратите и загледа белезникавата точица в центъра на ориентатора.
— Сигурно много неща са се променили, норма. Сигурно нищо не е останало от романтичните времена, когато сте излетяли с Първия. Това отсреща е Земята, някъде там е остров Делос, където се е родил Аполон. Красива ли е Земята?
— Преди петнадесет века беше красива.
— Там има морета, планини, дървета, красиви селца край реки.
— Там има всичко, Галков. У Дома винаги има всичко.
Галков се опита да си представи Дома, но не можа. Дърветата растяха върху морските вълни, къщите висяха безпомощно във въздуха, по улиците сновяха хора и всички те приличаха на Афродита и Аполон.
— По ваши време имаше ли рицари?
— Не, Галков. По наше време рицарите отдавна спяха кротко в своите железни доспехи.
— Аполон е човек и аз съм човек, ние сме от един вид, а сме съвсем различни.
— Ти си Сто и седемнадесетия. При девиаторното клонинговане винаги се натрупват грешки. Генетиците го наричат „шумове между поколенията“. При сто и седемнадесет метаморфози шумовете стават забележими… Първия приличаше на Аполон.
— Стига, омръзна ми твоето многословие! Приличал… С годините ставаш все по-бъбрива. Какво ме интересува Първия! Виж мен, Норма! Виж тази ръка като хобот на стар слон, с малки безпомощни пръсти. Очите виж — без блясък, помръкнали от уморителната чернота на междузвездието. И никакъв мускул по отдавна атрофиралата белтъчна маса, никакъв мускул!
— Ти нямаш нужда от мускули, Галков.
— Всеки има нужда от мускули, заради формата. Мускулът те прави красив, а никой няма право да не е красив. Запомни, Норма: никой няма право да не е красив!
— Да, външната красота е фактор в еволюцията — като доминанта в половия избор на партньор.
— Говориш глупости! Ботичели не е имал биологична нужда от красотата на Афродита.
— Твоята суетност ме смущава, Галков.
— Пред красивото всеки става суетен.
— Нашият кораб стига до Алфа от Центавър. Заслужаваше си тази жертва, имам предвид… формата.
— Защо? И преди да дойдем знаехме, че в този район не може да се появи разум. Но аз не помня и Алфа от Центавър. Появих се само преди осемдесет години, за да довърша това безсмислено пътуване между две съседни звезди.
— Ти си Последния и ще видиш Земята.
— Аз съм Последния и в мен са натрупани най-много генетични шумове.
Галков си тръгна, за първи път без да каже „Лека нощ“. Апаратната, залата за навигация, залата за управление, енергетичната, първата врата в дясно, седем стъпала надолу, зеления вход; тук в контейнери има натрупани хиляди вещи, стари и ненужни, но Галков търсеше най-ненужната от тях, една съвсем забравена във века на звездолетите вещ — огледалото. За първи път виждаше лицето си, защото никога досега не беше изпитвал нужда да гледа лицето си.