„Дявол да я вземе тази долна устна, прилича на разпорен горивен резервоар. Носът е месест и увиснал, сякаш ще души по пода, с големи и космати ноздри. Какво още имаше той? Да, спомних си — тънък ред косми над очите, казваше се вежди. Норма каза, че веждите предпазвали от потта, а щом не се потиш… Как го каза? Вежди като гайтани. А какво е това гайтани? Вежди като лунен сърп — това повече ми харесва. И мигли, непременно мигли. Еволюцията си е еволюция, не възразявам против девиаторното клонинговане, но миглата краси лицето, а щом го краси , значи и необходима. И да махна възглавничките под очите. Какво каза Норма? Първият приличал на Аполон. А аз не приличам. Оставил праотецът клетка от себе си, за да се клонингова, но всеки следващ все по-малко приличал на него, всяко следващо копие носело следите на повече шумове. Аз съм най-далеч от Аполон, а на Земята живеят Афродити… Не бях виждал такова нещо. Смути ме онази кротко положена на гърдите ръка, косите й, още мокри от водата и слепени от пяната, слизат към раменете като снопчета светлина. Красива е тази… жена. Тя пробуди нещо в мен. Норма го нарече суетност. Не, нещо много по властно! Не само любов към тялото, а могъщ зов, който излиза отвътре, преодолява те и те тласка… Сигурно заради това свое усещане ахейците девет години са обсаждали вратите на Троя — защото вътре е живяло съвършенството, наречено Елена. И раменете ми са толкова полегати, висят на шията като пречупени лостове. Защо се чудиш, Галков, формата съответства на съдържанието. Ти си опитен плъх, атестирван за издържливост; пратка, пътуваща от звезда до звезда. Ти нямаш нужда от мускули, Галков! Към теб никога няма да се обърне любопитно човешко око! Ти летиш в едно ужасно самотно пространство, гледа те единствено Норма, но за сто и седемнадесет превъплъщения тя е свикнала с твоето уродство, защото то се е натрупвало бавно и за хиляда и петстотин години нейното око е свикнало. Самотата винаги изражда, Галков. Самотата е жестока властница, която дяла по лицето ти едно единствено нещо — ненужност! А ненужният може да бъде всякакъв, той е вън от играта, не участва в маратона за съвършенство, следата му е отрязана и семето му е мъртво. Ти си най-ненужният в тази бездънна яма от парсеци, и най-тъжният в това лещено зърно, наречено Галактика. Кожата трябва да е хубава, но само когато я докосват. Окото може да е мътно, щом не поглежда към никого. Разбра ли, Галков? Тебе са те сложили в този звездолет, за да докажеш, че самотността изражда! Че единакът е беззащитен срещу хаоса! Генетични шумове — глупости! Това е отчаяно стремглаво пропадане на душата, която не вижда смисъл да си извисява — ето какво е! Тук генетиката не отговаря за нищо, душата мъкне печал и самотност и не вижда смисъл да бяга от тях, а щом бягството е невъзможно, тя се предава, отпуска се и тогава върху лицето идва отвратителният знак на грозотата. Трябва да има нещо, заради което красотата да има смисъл. Така картините избледняват, когато не радват окото на посетителя… А на Земята живеят Афродити…“
Когато на другата сутрин Последния Галков отиде в апаратната, на екрана още висеше изящната фигура на Аполон.
— Запомни този образ, Норма! Така ще изглежда Сто и седемнадесетия в деня , когато ще кацне на Земята.
— Ти си луд, Галков!
— Ще започнем от веждите.
— Ти наистина си луд. Ръцете ми отдавна са загубили някогашната си похватност. Правила съм досега само една операция — на Осемдесет и третия, но беше неуспешна, той умря.
— Осемдесет и третия не ме интересува! Искам вежди като лунни сърпове, разбра ли.
— Това са приумици, Галков. Земята и без това ще те посрещне като победител.
— Искам да ме посрещне като човек.
После легна върху лъскавия плот на операционната маса, мушна дланите си в стоманените халки и затвори очи. Норма внимателно проми челото му с гореща остро миришеща течност, разтри с хладните си пръсти слепоочията му и внимателно заби няколко остри игли съвсем над очите. Болката хукна, превзе цялото му тяло, отрази се в мозъка и образува стоящ връх ниско под ушите. Парализира го тази болка, изпъна го, но Галков търпеливо прие началото на екзекуцията, която щеше да продължи няколко месеца. Норма присаждаше косъм след косъм, търпеливо, бавно, може би злорадствувайки над суетността на Сто и седемнадесетия, комуто изведнъж хрумна да прилича на Аполон. На другия ден тя старателно разцепи със скалпела коремната му област, за да изстърже възглавницата от подкожни тлъстини, без да използва анестезатор, видя как устните му побеляха, очите като че ли искаха да се измъкнат от гнездата си, зениците взривно реагираха, но Галков каза само: