— Всички операции ли са толкова болезнени?
— Сигурно искаш да спрем?
— Не.
„Това е началото, норма. Не искам да се връщам на Земята в уродливата си черупка. Ще издържа средновековния ти садизъм, нямам друга възможност; ще изтърпя иглите и скалпела, но Последния ще стане като Първия, ще прилича на Аполон, защото хората не трябва да видят как самотността ни слага маската на грозотата. Иначе те никога повече няма да летят.“
— Аз знам един единствен начин за вадене на зъби.
— Сигурно с удар или нещо по-болезнено.
— По мое време медицината…
— Добре де, започвай. Все едно, не мога да се върна с криви и неравни зъби.
„Сега разбирам паническия страх на Първия от зъболекарите. Писал го е в анкетата. «От какво се страхувате най-много?» Отговорил: «От братя по разум и от неразумни зъболекари». Няма какво да се прави, Норма, всеки стремеж се заплаща. И колкото е по-благороден, толкова по-скъпо струва.“
— С ръцете ти ще ми бъде много трудно, Галков. Ще трябва да се скъсяват кости, да се правят изкуствени връзки, да се пришиват хрущяли към дланите и пръстите…
— Не понасям такива разговори!
— Щом искаш да бъдеш Аполон.
„Всеки има право да бъде красив, Норма, това право ни принадлежи. Имало е време, когато човекът е подценявал красотата на тялото заради висотата на ума — жалък опит да се освободи от биологичното. Боготворял разума и обиждал телесното, въздигал разсъдъка и подтискал в себе си слънчевото опиянение на атинянина от осанката и мускула. Крачели по Земята тогава аскети с очи на скопци и отшелници с тела като празни кожени торби, плющяли собствените им камшици по собствените им гърбове като наказание за всеки порив към виталност, но после открили каменните идоли на Егея и очите им се отворили за красотата.“
— Не ти ли омръзнаха тези безкрайни упражнения, Галков!
— Виждаш ли, изпод кожата ми изплуваха бицепси.
— Вчера ти прилоша от претоварване. Страхувам се за сърцето ти.
— Няма време, Норма!
„Когато е поел към Земята, шестдесет и вторият Галков е записал в дневника си: «Всяко завръщане е нещо като раждане». Така е — завръщането е винаги отговорност. Преживял си всички превратности на пътуването, бил те е дъжд или метеорен рояк, видял си изменчивите лица на света, тъгувал си, копнял си, отдавал си се на сладките съновидения, бленувал си за своята Пенелопа — и се връщаш. Всъщност — раждаш се отново. Ти си вече друг, след път всеки е друг; не само загорял и уморен, но и различен, защото знаеш, че те чакат. Някой винаги трябва да те чака, норма. Иначе е глупаво да пътуваш. Мен ме чака Афродита.“
Наредиха му да кацне на космодрума Аделаида. Звездолетът бавно се сниши и за първи път от петнадесет века двигателите му замлъкнаха. Когато се спускаше по лифта, Галков видя хиляди уморени и грозни лица, хилави тела с дълги ръце, хлътнали гърди и криви нозе, които сякаш едновременно въздъхнаха:
— Господи, същински Аполон!