— Зная. Но…
Дейвид повдигна рамене с нещастно изражение и млъкна, а погледът му се зарея в далечния парк.
Анна се обърна и видя, че по алеята за замъка приближава туристически автобус.
— Но какво? — настоя тя, защото държеше той да завърши изречението си.
— Но все пак ще трябва да поема тази обиколка. — Дейвид се усмихна накриво, с явно облекчение, че пристигането на туристите го спасява от отговора на въпроса й. — По-късно ще поговорим, окей?
Целуна я по-бегло от обикновено и се запъти към автобуса, който тъкмо влизаше в двора.
— Окей — отвърна Анна, въпреки че той вече беше далеч и не можеше да чуе думите й.
Ала докато вървеше към замъка, се бореше с глождещото чувство, че в момента всъщност нищо не е окей.
Дейвид съвсем съзнателно не се обърна към Анна, а тръгна с безизразна усмивка към автобуса, от който вече слизаха първите посетители.
— Добре дошли в Дарингам Хол! — извиси глас и застана така, че да го виждат добре и хората да се съберат около него.
Групата беше от Кеймбридж и се състоеше предимно от семейства с деца на всякаква възраст, което вероятно щеше да направи обиколката доста уморителна. Но по-добре така. Точно това му трябваше сега: заетост, за да няма време да анализира упреците на Анна.
При това казаното от нея беше вярно. В момента действително предпочиташе да развежда туристи, отколкото да учи за изпити, тъй като му се струваше безсмислено да следва. В края на краищата за какво му бяха знанията по икономика? Преди две години, когато избра Кингс Колидж в Кеймбридж, се ръководеше от мисълта, че един ден ще управлява Дарингам Хол. Сега обаче това бе задължение на Бен, който, доколкото можеше да прецени, се справяше добре. Бен беше опитен бизнесмен, познаваше естеството на работата — за разлика от Дейвид, който внезапно се беше разколебал, че ще бъде достоен наследник на Ралф. Навярно би допуснал не по-малко грешки от баща си, който заради своето нехайство бе докарал имението до окаяно финансово състояние. А ако Дейвид не бе подходящ за онова, което смяташе за своя житейска задача — за какво го биваше тогава?
Това бе въпросът, който в последните седмици не му даваше мира и на който не намираше отговор. Старият му живот бе много по-лесен, така поне му се струваше, когато връщаше лентата в съзнанието си. Понякога усещаше болезнено липсата на тази яснота, както и липсата на Ралф, чиято смърт бе превърнала в зееща пропаст първоначалната пукнатина в живота му. Въпреки че се противеше, преживяното го тласкаше все по-далеч от Дарингам Хол. Туристическите обиколки му помагаха донякъде, понеже, показвайки замъка на хората, за известно време си възвръщаше интимното усещане за дом. И макар да беше детинско, то му даваше опора. Както и Анна. Но именно защото тя бе толкова важна за него, не желаеше да й пречи. Не биваше да я възпира само защото не можеше да си представи как ще издържи без нея.
Не заставай на пътя й, така каза Клер сутринта, когато му съобщи за обмена на ученици във Франция, и го погледна настойчиво. Искаш да е щастлива, нали?
Да, искаше. Естествено, че искаше. Но дали Анна можеше да бъде щастлива с него, след като той не знаеше как да осмисли живота си?
— Извинете! Мисля, че сме в пълен състав — обади се възрастна жена, очевидно ръководителката на групата, и изтръгна Дейвид от мислите му.
Не беше забелязал, че хората отдавна са го наобиколили и чакат началото на обиколката.
— Да, разбира се. — Дейвид се усмихна и превключи на работен режим. — Моля, оттук!
Тръгна пръв към голямата входна врата, която се отвори пред тях сякаш с магическа пръчка, понеже Къркби стоеше зад нея в пълна готовност. Дейвид му кимна и се зарадва, виждайки възхитените лица на хората. Харесваше им да влизат във впечатляващото просторно фоайе и да се радват на стилно посрещане от страна на униформен иконом.
Щом всички се събраха във фоайето, Дейвид застана на най-долното стъпало. Вече бе напълно съсредоточен и усещаше леко гъделичкане под лъжичката, както преди всяка обиколка. Макар да не беше чистокръвен потомък на рода, с голямо желание говореше за архитектурните особености и историята на Дарингам Хол. Още като малък се увличаше от всичко, свързано със замъка, и с невероятно удоволствие споделяше богатите си познания, радваше се на въпросите на проявилите интерес посетители, които му показваха, че ги е развълнувал.