— Госпожи и господа — обърна се съм скупчените около него туристи, — според вас колко стъпала има тук?
Винаги започваше с това изречение, защото така си осигуряваше вниманието на хората, които тутакси започваха да броят наум стъпалата. Щеше да чуе предположенията и после да им разкрие, че са петдесет: десет до първата площадка, после още два пъти по двадесет, които образуват дъга и водят до горния етаж. Недотам впечатляващо като число, но Дейвид щеше да го съпостави с броя на хората, които в течение на вековете се бяха изкачвали и слизали по тези стъпала. Беше идеалното въведение към беседата за историята на замъка и последващата разходка из отделните помещения.
— Е, какво мислиш? — попита момчето, застанало на първия ред до майка си. Даваше му шест-седем години, но детето положително можеше да смята добре, защото очите му блестяха. — Колко са стъпалата?
Момчето отвори уста, обаче не отговори. Нещо зад Дейвид внезапно бе приковало вниманието му.
— Мамо, виж там! Призрак! — извика развълнувано детето и посочи над рамото на Дейвид.
Из множеството се разнесе шепот. Дейвид се обърна уплашено и също като другите се вторачи в жената с дълга снежнобяла коса, застанала само по нощница на стълбищната площадка.
4
— Коя е? — Полугласният въпрос на жена от групата наруши настъпилата мъртва тишина и Дейвид усети как целият пламна. Налагаше се да действа незабавно.
— Извинете ме за момент — каза с привидно спокойствие и се затича нагоре по стълбите. И направи знак на иконома, който за щастие бе още във фоайето.
— Къркби? Ще се погрижите ли?
Думите му явно разчупиха печата на мълчанието, царящо сред тълпата. Изведнъж всички заговориха един през друг, а едно от децата — малко момиченце, се вкопчи в майка си и захлипа.
— Майче, наистина ли е призрак? — попита боязливо детето.
Не, не е, помисли си отчаяно Дейвид и с радост чу зад гърба си звучния глас на Къркби. Икономът положително щеше да намери подходящите думи и да обясни на посетителите какъв е проблемът с дамата по нощница, която все така стоеше неподвижно на площадката.
Дейвид се приближи предпазливо до нея, не беше сигурен дали ще го познае. Но тя, изглежда, го позна, понеже не се отдръпна от него и не се възпротиви, когато я хвана под ръка.
— Хайде, бабо, да тръгваме — каза колкото се може по-спокойно и я поведе към коридора. Лейди Илайза го последва, ала направи само няколко крачки, сетне спря и се обърна.
— Рупърт, кои са тези хора? Какво търсят тук?
В хрипливия й глас все още се долавяше следа от някогашната й строгост.
— Всичко е наред — увери я Дейвид и не я поправи, че не е съпругът й.
Беше се научил, че е най-добре да не лъже лейди Илайза и да не й противоречи. Тогава обикновено оставаше спокойна. А докато го вземаше за сър Рупърт, се чувстваше сигурна и щеше да върви с него. По-лошо ставаше, когато не можеше да познае някого. В подобни моменти нерядко реагираше панически или агресивно, ругаеше, а в най-лошия случай дори посягаше да удря, което сто на сто би стреснало туристите. И бездруго беше достатъчно неприятно, че старата дама бродеше из замъка по нощница и без придружител.
Но какво търси тук, запита се Дейвид. Всъщност би трябвало да е в старческия дом във Фейкънхам, където бе настанена от известно време — и то съвсем резонно. Напоследък все по-често се случваше да губи напълно ориентация и да се лута безцелно. Освен това кажи-речи не бе в състояние да преценява последиците от действията си и така подлагаше и себе си, и другите на риск. Веднъж, докато още живееше в Дарингам Хол, най-неочаквано си науми да запали камината в Синия салон — нещо, което изобщо не умееше, защото това бе задължение на персонала. Извадиха чист късмет, че Къркби влезе в стаята в точния момент и спаси килимите от пожара. След този инцидент сър Рупърт най-накрая се съгласи да изпрати съпругата си в старчески дом, където щяха да се грижат по-добре за нея. Редовно я навестяваше и веднъж разказа на Дейвид, че непрекъснато плачела и искала да се върне в Дарингам Хол. Дали пък дядо му не бе проявил слабост да докара лейди Илайза тук, макар да знаеше, че това не е добре за нея?
— Къде сме?
Лейди Илайза внезапно спря и се озърна. Погледът й беше празен и когато се спря върху Дейвид, нищо в него не подсказваше, че го е познала. Рязко се отдръпна от него и отстъпи назад. Дейвид простена нечуто. Знаеше, че вече няма смисъл да протяга ръка към нея.
— Не ви познавам — изрече тя с паническа нотка в гласа. А после повдигна брадичка и в очите й проблесна войнствено пламъче. — Веднага ме откарайте вкъщи! — нареди с отлично познатия на Дейвид заповеден тон.