Той въздъхна.
— Бабо, ти…
— Но ти си вкъщи, Илайза — каза сър Рупърт, който неочаквано се бе появил в коридора и сега вървеше към съпругата си. — Нали всичко тук ти е познато. Ето например завесите, сама ги избра, помниш ли? Винаги си имала усет за тези неща.
И с усмивка посочи тежките завеси от червен брокат на големия прозорец до тях.
Лейди Илайза протегна ръка и попипа плата, прокара пръсти по него. След това погледна съпруга си. Сбръчканото лице се проясни, а раменете й отново се отпуснаха.
— Ще пийнем ли по чаша чай в нашия салон? — попита нежно сър Рупърт.
— Чай. — При тази дума очите на лейди Илайза светнаха.
— Да. Асамски, който толкова обичаш. Къркби го запари специално за теб — отвърна сър Рупърт и когато я улови под ръка, лейди Илайза се остави безропотно да я поведе по коридора.
Колкото и да забравя, помисли си Дейвид, докато следваше двамата, баба явно и досега помни любимия си ритуал.
Сър Рупърт съпроводи лейди Илайза до малкия салон, който беше служил за дневна през дългогодишния им брак. Бързо донесе пеньоара от спалнята, помогна й да го облече и посочи канапето с думите:
— Настани се удобно, скъпа.
И още докато тя сядаше, й наля чай от чайника, който вече бе на масичката.
Когато лейди Илайза взе чашата си и унесено отпи от чая, Дейвид се възползва от миролюбивото й поведение и дръпна сър Рупърт в коридора, за да поговорят на спокойствие. Дядо му обаче го изпревари.
— Благодаря, че я върна тук — рече. — Не е направила нищо, нали?
— Напротив, изтърси се точно по време на обиколката — информира го Дейвид и старият господин простена.
— Както беше по нощница? — Щом Дейвид кимна, сър Рупърт отпусна рамене и издума разкаяно: — Съжалявам! Пожела да си легне, защото била уморена, и още спеше, когато Къркби сервира чая. Не исках да я будя, така че седнах тук сам и зачаках да стане от сън. Сигурно съм задрямал за минута-две, а когато се събудих, Илайза вече не беше в спалнята.
Точно там е проблемът, помисли си Дейвид. Не биваше да изпускат старата дама от очи. Нито за миг.
— Откога е тук? — запита дядо си.
— От сутринта — призна сър Рупърт и вдигна безпомощно ръце, когато Дейвид се намръщи. — Зная, не трябваше да я водя тук. Но тя непрестанно повтаря, че иска да се върне в Дарингам Хол. Всеки път ми се къса сърцето, когато я оставям в старческия дом, затова си помислих, че ще й доставя радост с това кратко посещение. И през ум не ми е минавало, че може да ми се изплъзне толкова бързо.
Гневът на Дейвид се разсея, защото изведнъж си даде сметка, че сър Рупърт преживява много тежко отсъствието на съпругата си. Още я обичаше, въпреки грешките й и въпреки болестта желаеше най-доброто за нея, макар в случая да бе прекалил. Дейвид тъкмо щеше да му го каже, когато в дъното на коридора изникна Тимъти.
— Татко, ще ми отделиш ли една минута?
— Тимъти! — възкликна сър Рупърт, явно изненадан да види сина си. — Изобщо не знаех, че си тук! Нали щеше да дойдеш чак утре?
Така предполагаше и Дейвид. Чичо му обикновено пристигаше в петък, понеже през седмицата беше ангажиран с преуспяващата си адвокатска кантора в Лондон. Преди посещаваше по-рядко Дарингам Хол, но след кончината на Ралф идваше по-редовно — а откакто Бен бе поел управлението, даже всеки уикенд. Дейвид допускаше, че чичо му все още не се доверява напълно на Бен. Вярно, беше се убедил, че нямат друг изход, освен да припишат Дарингам Хол на Бен и да се надяват, че той ще успее да предотврати заплашващия ги фалит, но очевидно все още имаше едно наум, че Бен може да промени решението си и умишлено да напакости на имението и семейството. Затова и всичките му посещения донякъде наподобяваха инспекция, което навярно никога не би признал — и което Бен май се правеше, че не забелязва.
— Имах делова среща в Или и след нея продължих дотук — обясни Тимъти със сериозно изражение. — Едната камериерка ми каза, че мама е тук и че имало някакъв инцидент с група туристи. Вярно ли е?
Сър Рупърт не отговори, но нямаше и смисъл, понеже Тимъти хвърли подозрителен поглед през вратата и съзря лейди Илайза. На челото му се появи гневна бръчка.
— Защо си я докарал тук? — скастри баща си. — Нали единодушно решихме, че в „Халоуей хаус“ ще получава оптимални грижи.
— Толкова копнееше да се върне у дома — отвърна сър Рупърт.
Тимъти завъртя очи.
— Може и да е така, но тази смяна на мястото няма да й се отрази добре. Боже мой, тате, не чу ли доктор Уолвъртън? Тя е болна и не може повече да живее тук.